Ясмина Кадра - Атентатът

— Сихем беше толкова щастлива — припомням му.

— Всички ние смятахме така. Очевидно сме грешили.

Оставаме в ресторантчето до късно през нощта. Това ми позволява да се поразтоваря, да прогоня задуха, който изпълва съзнанието ми. Агресивността ми бавно се топи. На няколко пъти усещам как сълзите напират под клепачите ми, но успявам да ги задържа. Ръката на Ким подкрепя моята всеки път, когато гласът ми започва да трепери. Навеед е изключително внимателен. Прощава грубостта ми и обещава да ме държи в течение за развитието на разследването. Разделяме се сдобрени, по-близки от когато и да било.

Ким ме отвежда в дома си. Хапваме сандвичи в кухнята, пушим цигара след цигара в салона, говорейки за всичко и за нищо, след това се усамотяваме по стаите си. По-късно Ким идва да провери дали нещо не ми липсва. Преди да загаси лампата, тя ме пита от упор защо не казах на Навеед за писмото.

Разпервам ръце и признавам:

— Нямам представа.

Според Ким ръководството на здравеопазването получило огромно количество писма от мои бивши пациенти, които твърдели, че аз съм също жертва като загиналите в ресторанта, взривен от жена ми. Болницата е разделена на две; след като страстите малко са утихнали, голяма част от моите отрицатели се питат дали петициите, които са подписали, са разумни. Пред изключителната сложност на положението моите началници заявили, че не са способни да отсъдят и се осланят на решението на висшата власт.

Що се отнася до мен, решението ми е взето — няма да се върна в кабинета си, няма дори да прибера личните си вещи. Интригите, задействани срещу мен от Илан Рос, дълбоко ме засегнаха. В същото време не изтъквам религиозността си никъде. От университета насам се опитвам да изпълнявам педантично гражданските си задължения. Осъзнавайки стереотипите, които ме излагат на публичен показ, се опитвам един по един да ги преодолявам, като предлагам най-доброто от себе си и поемам залитанията на другарите си евреи. Бях още много млад, когато осъзнах, че да седиш на два стола не води до нищо хубаво и че трябва бързо да избера своя лагер. Избрах за лагер моята компетентност, а за съюзници — убежденията си, като си казах, че в дългосрочен план ще успея да постигна желаното уважение. Струва ми се, че нито веднъж не се отклоних от правилата, които сам определих. Тези правила бяха моята нишка на Ариадна — режеща като бръснач. За арабин, който излиза от масата — и си плаща лукса да бъде стратег на своето издигане, — най-малката погрешна стъпка би била фатална. Особено когато е син на бедуин, обременен предварително, а вместо желязна топка на затворническа верига е помъкнал едно плашило, което влачи нагоре-надолу сред тесногръдието на хората, които го овеществяват на моменти, диаболизират го понякога, най-често го дисквалифицират. Още по време на първата университетска година успях да преценя колко тежък маршрут ме очаква и какви титанични усилия трябва да положа, за да заслужа статута си на пълноправен гражданин. Дипломата не разрешаваше магически всичко, трябваше да очаровам и да успокоявам, да получавам удари, но да не отвръщам, да бъда търпелив до отчаяние, независимо от опасността да се опозоря. Тялото ми се защитаваше, а аз изненадващо и за себе си представлявах моята общност. В известен смисъл трябваше да успея най-вече заради нея. Нямах нужда да бъда упълномощен от своите ; погледът на другите ми отреждаше тази неблагодарна и вероломна мисия.

Произлизах от бедна, но достойна среда, в която дадената дума и праволинейността бяха двете основи на спасението. Дядо ми властваше като патриарх над племето. Той имаше земи, но не и амбиции, не знаеше, че дълголетието се дължи не на непоколебимостта на убежденията, а на непрекъснатото поставяне под въпрос на собствената убеденост. Почина ограбен, с широко отворени очи, сърцето му се пръсна от оскърбление и изумление. Баща ми не искаше да наследи неговите капаци на очите. Не се въодушевяваше от възможността да бъде селянин; искаше да стане художник — което в глосара на предците ни означаваше пройдоха и маргинал. Спомням си кавгите, които избухваха винаги, когато дядо го сварваше да рисува в барака, превърната в ателие, по време, когато останалите членове на семейството, големи и малки, се трепеха из овощните градини. С олимпийското си спокойствие баща ми възразяваше, че животът не е само да плевиш, да подрязваш дръвчета, да поливаш и да береш ; той е също да рисуваш, да пееш, да пишеш ; също и да се учиш ; но най-великото призвание е да лекуваш . Най-съкровеното му желание беше да стана лекар. Рядко съм виждал някой толкова да не пести усилията си за отрочето си, както него. Бях единственият му син. Той не искаше други, за да ми предостави колкото е възможно по-големи шансове. Даде всичко, с което разполагаше, за да представи на племето неговия първи хирург. Когато ме видя да размахвам дипломата за завършено висше, той се хвърли в обятията ми като буен поток в морето. Единственият път, когато видях сълзи да се стичат по страните му, беше в този ден. Той почина на болничното легло, галейки, сякаш това беше свещена реликва, слушалката, която носех единствено за да му доставя удоволствие.