Ясмина Кадра - Атентатът

— Ето че си започнал да си говориш сам — изненадва ме Ким.

Свежестта й пък изненадва мен. Прилича на фея, излизаща от извор с жива вода, черните коси се вият по гърба й, големите очи са подчертани от черен молив. Носи черен панталон с перфектна кройка, а ризата й е толкова лека, че обгръща съвършено сладострастната извивка на гърдите й. Лицето й е отпочинало, усмивката й — лъчезарна. Имам усещането, че най-после я преоткривам след толкова споделени дни и нощи в ненормално състояние. До вчера тя беше само сянка, която гравитираше около моите съкрушителни въпроси. Невъзможно е да си спомня как беше облечена, дали беше гримирана и дали косите й бяха спуснати върху раменете или свити на кок.

— Никога не сме наистина сами, Ким.

Тя отмества един стол, прекрачва го и сяда. Парфюмът й почти ме опиянява. Прозрачните й ръце побеляват в ставите от стискане на облегалката. Устата й колебливо потрепва, когато ме пита:

— Все пак кажи ми с кого разговаряше?

— Не разговарях, мислех си на глас.

Искреността на тона ми я окуражава. Тя се навежда напред, за да ме огледа отблизо, и шепне съзаклятнически:

— Във всеки случай, изглеждаш така, сякаш си в приятна компания. Тъгата те прави по-красив.

— Вероятно съм си представял баща си. Напоследък често си мисля за него.

Ръцете й утешават моите. Погледите ни се срещат, но веднага се отклоняват, тъй като се боят да разкрият блясъка, който ги издава.

— Как е китката ти? — пита тя, за да прогони внезапното неудобство.

— Не ми пречи да спя. Сякаш камъче ми е попаднало в дланта, чувствам мравучкане при движение.

Ким докосва бинта и нежно раздвижва пръстите ми.

— Според мен трябва да се върнем в диспансера и да доведем нещата докрай. Първият рентген беше лош. Може би имаш фрактура.

— Тази сутрин се опитах да карам. Трудно ми беше да въртя волана.

— Къде искаше да отидеш? — казва смутено.

— Нямам представа.

Тя става и смръщва вежди.

— Хайде да идем да видим китката, по-разумно е.

Отново ме отвежда в диспансера със своята кола. По време на пътуването не казва нито дума, вероятно се опитва да отгатне къде съм имал намерение да отида тази сутрин. Сигурно си задава въпроса дали като трепери над мен, не ме потиска.

Горя от желание да поставя ръка върху нейната, за да й дам да почувства какъв късмет имам с нея, но не намирам сили за подобен жест. Боя се, че ръката ми не ме слуша, че думите ми се изплъзват, че някаква несръчност проваля намеренията ми — като че ли започвам да губя доверие в себе си.

Една дебела медицинска сестра се заема с мен. От пръв поглед видът ми не й харесва и тя с безапелационен тон ми препоръчва да подобря храненето си, да наблегна на пържоли на скара и на пресни зеленчуци, защото, шепне тя в ухото ми, имам вид на обявил гладна стачка. Лекарят проучва първата ми рентгенова снимка, намира я за съвсем ясна и дълго се мръщи, преди отново да ме подложи на радиография. Новият преглед потвърждава предишната диагноза — няма установено счупване, няма и спукване, само тежка травма в основата на показалеца и друга, не толкова значима, на китката. Предписва ми помада, противовъзпалителни, хапчета за сън и отново ме отпраща при сестрата.

На излизане от диспансера забелязвам Навеед Ронен. Той ни чака в колата си на паркинга на здравното заведение, спуснал е крак през отворената врата, скръстил е ръце зад врата си и търпеливо зяпа една улична лампа.

— Да не би да ме следи? — заявявам, учуден от присъствието му.

— Не говори глупости — смъмря ме Ким възмутена. — Обади ми се по мобилния, за да разбере как си, а аз го поканих да ни намери тук.

Осъзнавам мерзостта на предположението си, но не се извинявам.

— Не позволявай на мъката да повреди добрите ти маниери, Амин.

— За какво говориш? — пресичам я наострено.

— Нелюбезността с нищо няма да ти помогне — оборва ме тя, като издържа на погледа ми.

Навеед слиза от колата. Облечен е в анцуг с цветовете на националния отбор по футбол, нови спортни обувки и черна бейзболна шапка с козирката назад. Коремът му се изсипва към коленете, огромен и провиснал, почти гротесков. Безконечните занимания с аеробика и с физически натоварвания, които си налага с религиозна суровост, не го спасяват от все по-притеснителната пълнота. Навеед не се гордее с мечешките си плещи, които поставят на тежко изпитание липсващите сантиметри от крака му — това придава на походката му нещо патраво, компрометиращо сериозността и авторитета, с които се опитва да блесне.