Ясмина Кадра - Атентатът

Навеед не отговаря веднага. Предпазливо отпива от бирата си, преди да рискува:

— Добре е, благодаря.

— А децата?

— Знаеш ги какви са, понякога се разбират, понякога се мусят.

— Още ли имаш намерение да омъжиш Едеет за онзи механик?

— Тя си го иска.

— Мислиш ли, че е добра партия?

— При тези неща не се мисли, човек трябва да се моли.

Кимвам с глава.

— Прав си. Бракът винаги е хазарт. Безсмислено е да се правят сметки или да се вземат предпазни мерки; той се подчинява на своя логика.

Навеед установява, че думите ми не са капан. Той се отпуска малко, отпива глътка бира, облизва устни и ме оглежда продължително.

— А как е китката ти?

— Гадна работа, но няма нищо счупено.

Ким взима цигара от моя пакет. Подавам й запалката си. Тя всмуква стръвно и издухва дим през ноздрите си.

— Докъде стигна разследването? — изтърсвам без предисловие.

Ким се задавя с поредното дръпване.

Навеед ме гледа втренчено, отново е напрегнат.

— Не искам да се карам с теб, Амин.

— Аз също нямам намерение. Но мое право е да знам.

— Да знаеш какво? Това, което отказваш да приемеш ли?

— Вече не. Знам, че е тя.

Ким ме наблюдава внимателно с цигара до бузата си, присвила е едното си око от дима; не може да разбере накъде се насочвам.

Навеед леко отмества халбата с бира, сякаш за да разчисти и да остане насаме с мен.

— Знаеш, че тя какво?

— Че се е взривила в ресторанта.

— И откога ти е известно?

— Това разпит ли е, Навеед?

— Не точно.

— Тогава просто казвай докъде стигна разследването.

Навеед се обляга на стола.

— До под кривата круша. Въртим се в кръг.

— А мерцедесът стар модел?

— Тъстът ми има същия.

— При всички средства, с които разполагате, и при системата ви за информация, не сте успели…

— Не става дума за средства и за информации, Амин — прекъсва ме той. — Имаме работа с жена извън всяко подозрение, която толкова добре е скривала заниманията си, че и най-опитните ни агенти, по която и писта да тръгнат, стигат до все същата задънена улица. Успокоителното при подобни истории е, че е достатъчна една улика, една-единствена, за да се задейства машината… Мислиш ли, че държиш нещо такова?

— Не мисля.

Навеед тежко се върти на стола, опира лакти на масата и придърпва към себе си халбата, която преди малко беше преместил. Пръстът му се плъзга по ръба на чашата и обира пръските пяна. Безмилостно мълчание тегне върху терасата.

— Поне знаеш, че камикадзето е тя, това вече е прогрес.

— Ами аз?

— Какво ти?

— Да, аз? Чист ли съм, или все още съм под подозрение?

— Нямаше да сърбаш кафето си, ако те смятаха за виновен, Амин.

— Тогава защо ме пребиха пред дома ми?

— Това няма нищо общо с полицията. Има състояния на ярост, които също като брака не се подчиняват на никаква логика. В правото си да се оплачеш. Но не си го сторил.

Загасвам цигарата в пепелника, запалвам друга, но изпитвам отвращение от вкуса й.

— Кажи ми, Навеед, ти, който си виждал толкова престъпници, покаяли се и откачени нечестивци, как е възможно ей така, изведнъж, да се натъпчеш с експлозиви и да отидеш да се взривиш на нечий празник?

Навеед свива рамене, видимо притеснен.

— Това е въпросът, който си задавам всяка нощ, без да открия смисъла, камо ли да мога да дам отговор.

— Срещал ли си такива хора?

— Много.

— Как обясняват лудостта си?

— Не я обясняват, приемат я.

— Не можеш да си представиш колко ме измъчва всичко това. Как, по дяволите, обикновен човек, здрав телом и духом, решава заради фанатизъм или халюцинация да се възприеме като натоварен с божествена мисия, отказва се от мечтите и амбициите си и си налага ужасяваща смърт, пред която всяко друго варварство бледнее?

Сълзи от ярост замъгляват погледа ми, а адамовата ми ябълка още малко и ще изхвръкне. Ким трескаво раздвижва бедрата си под масата. От цигарата й е останала само пепел, която виси в празното пространство.

Навеед въздиша, търси думите си. Усеща болката ми, навярно също страда.

— Какво да ти кажа, Амин? Смятам, че дори най-опитните терористи не осъзнават напълно какво се случва с тях. Това може да сполети всеки. Някакво отприщване в подсъзнателното и иди го спри. Мотивите са различни, но обикновено тези неща се прихващат отведнъж — изрича той и щраква с пръсти. — Или ти пада върху главата като керемида, или се загнездва в теб като тения. След това вече не гледаш на света по същия начин. Имаш натрапчива идея: да повдигнеш нещото, което е проникнало в тялото и в духа ти, за да видиш какво има под него. Оттук нататък вече нямаш заден ход. Впрочем ти вече не командваш. Струва ти се, че мислиш с главата си, но това не е вярно. Ти си просто инструмент на собствените си фрустрации. За теб животът и смъртта са едно и също нещо. Окончателно си се отказал от всичко, което може да ти предостави шанса да се върнеш на земята. Рееш се във въздуха. Ти си извънземно. Живееш в преддверието на рая, гониш хурии 8 8 Жените в мохамеданския рай. — Бел.прев. и еднорози. Не искаш и да чуеш за света тук, на земята. Просто чакаш момента, когато ще прекрачиш в рая. Единственият начин да уловиш онова, което си изгубил, или да поправиш пропуснатото — с една дума, единственият начин да си създадеш легенда — е да умреш сред красота: да се превърнеш във фойерверк посред училищния автобус или да полетиш като жива торпила срещу вражеския танк. Бум! Извършваш големия удар и си осигуряваш статута на мъченик. Денят на въздигането на твоето тяло според теб е единственият миг, когато печелиш уважението на другите. Останалото, денят преди това и дните след това, вече не са твой проблем; за теб те никога не са съществували.