Ясмина Кадра - Атентатът

— Тичах за здраве наблизо — заявява той, сякаш се оправдава.

— Не е забранено — отвръщам.

Долавям агресивността и неуместния характер на приказките си, но чудно, не изпитвам никакво желание да променя нещо в поведението си. Може да се каже дори, че изпитвам някакво удоволствие, смътно като сянката, потулваща душата ми. Никога не съм проявявал немотивирана злина, но сега просто не мога да я удържа.

Ким ме ощипва по ръката — жестът не убягва от погледа на Навеед.

— Е, добре — промърморва той, дълбоко разочарован, — щом преча…

— Какви ги говориш? — опитвам се да поправя грешката си.

Той ме поразява с поглед толкова силно, че мускулите на лицето ми се разтреперват. Въпросът ми жестоко го е засегнал. Застава до мен и така ме поглежда, че не ми позволява да сведа поглед. Бесен е.

— Мен ли питаш, Амин? — заявява раздразнено. — Аз ли те отбягвам, или ти си плюеш на петите, щом надушиш, че съм наоколо? Какво не е наред? Сбърках ли нещо без да искам, или ти дрънкаш глупости?

— Няма нищо такова. Радвам се да те видя.

Той присвива очи.

— Странно, не виждам нищо подобно.

— Обаче наистина е така.

— Хайде да пийнем по чашка — подканя ни Ким. — Аз черпя. Ти избираш мястото, Навеед.

Навеед приема да преглътне грубостта ми, но остава напрегнат. Вдишва дълбоко, оглежда се, размисля и предлага да отидем в „При Зион“ , малък спокоен бар, недалеч от диспансера, където можем да пробваме най-вкусните мезета в този район.

Докато Ким следва колата на Навеед, се опитвам да открия причините за моята агресивност срещу човека, който не ме изостави, докато останалите систематично ме хулеха. Дали е заради това, което е, заради значката му на ченге? Всъщност не е характерно за ченге да продължи да се среща с човек, чиято жена е камикадзе… Плета и разплитам тези теории с надеждата да не се поддам на разсъждения, способни да ме разцентроват съвсем и още повече да ме изолират в терзанията ми. Странно, колкото повече внимавам да не загубя контрол, неудържимата жажда да сгафя направо ме завладява. Дали отказът да се разгранича от греха на Сихем не ме прави груб? Ако е така, в какво се превръщам? Какво се опитвам да докажа, да утвърдя? И знаем ли ние всъщност кое е справедливо и кое не? Нещата, които са ни удобни; тези, които не ни понасят. Не сме достатъчно разумни както когато сме в правото си, така и когато грешим. Така си живеят хората: в лошо, когато то е добро за тях, и в добро, когато то не означава кой знае какво… Мислите ми ме поставят натясно, разбъркват душевното ми състояние. Хранят се от крехкостта ми, злоупотребяват с мъката ми. Осъзнавам подривната им дейност и ги оставям на воля, както умиращият за сън се предоверява на приспивателното. Може би сълзите са удавили малко от скръбта ми, но гневът продължава да е тук като тумор, заровил се дълбоко в мен, или като дълбоководно чудовище, скрито в мрачините на леговището си, дебнещо момента, когато ще изплува на повърхността, за да всее ужас. Същото си мисли и Ким. Тя знае, че се опитвам да извадя на повърхността трудносмилаемия ужас, който е оплел душата ми, че агресивността ми е симптом на екстремно насилие, бликащо усърдно от недрата на моето аз, в очакване да събере сили и да изригне. Тя нито за секунда не ме изпуска от погледа си, за да ограничи щетите. Но двойната ми игра я обърква; тя започва да се съмнява.

Сядаме на терасата в ресторантчето, сред градина, настлана с плочи. Тук и там са се разположили клиенти, едни в добра компания, а други замислени пред чашата или пред чинията си. Собственикът е мъжага с непокорна коса, която продължава във викингска брада. Рус като слама, с рунтави ръце, той сякаш се задушава в моряшката си фланелка. Идва да поздрави Навеед, когото несъмнено познава, взема поръчката ни и се оттегля.

— Откога пушиш? — пита Навеед, виждайки, че отварям пакет цигари.

— Откакто мечтите ми се сринаха.

Репликата поразява Ким, която се задоволява да стисне юмруци. Навеед я обмисля спокойно, а долната му устна леко провисва. За момент усещам, че едва се сдържа да не ме постави на мястото ми, но в крайна сметка той се обляга на стола и скръства ръце върху търбуха си.

Собственикът на ресторантчето се връща с табла, поставя пенеста бира пред Навеед, доматен сок пред Ким и чаша кафе пред мен. Подхвърля някаква любезна шега на полицейския шеф и се оттегля. Ким първа вдига чашата и отпива три малки глътки. Много е разочарована и мълчи, за да не избухне.

— Как е Маргарет? — питам Навеед.