Ясмина Кадра - Атентатът

Изморени и ободрени едновременно, ние заставаме на една дюна, откъдето наблюдаваме залеза. Нощта ни избавя от безредието в нещата. Това облекчава и двама ни.

Йехуда идва да ни потърси. Вечеряме на верандата, слушайки как талазите се разбиват в скалите. Всеки път, когато Йехуда се опитва да започне разказа за депортираното си семейство, Ким му напомня, че е обещал да не разваля вечерта. Той признава, че се е зарекъл да не изважда на показ някогашната си злочестина, и се свива на стола, малко тъжен, че ще запази спомените си само за себе си.

Ким ми предлага походно легло в стаята на горния етаж и решава да спи на земята, върху матрак от дунапрен. Рано загасваме лампите.

През цялата нощ се опитвам да разбера как Сихем е стигнала дотук. От кой момент е започнала да ми се изплъзва? Как е възможно да не съм забелязал нищо?… Сигурно се е опитала да ми даде знак, да ми каже нещо, което така и не съм разбрал. Къде ми е била главата? Вярно е, че напоследък погледът й беше помръкнал; смехът й рядко се разнасяше, но дали това беше посланието, което трябваше да дешифрирам, протегнатата ръка, която непременно бях длъжен да уловя, за да попреча на прилива да ми я отнеме? Жалки улики за човек, който не се скъпеше да превърне всяка целувка в празник и всяка прегръдка в оргазъм. Разравям от горе до долу всичките си спомени, за да намеря подозрителен детайл и да успокоя душата си. Нищо убедително. Между нас двамата със Сихем цареше идеалната любов — нито една фалшива нота не загрозяваше серенадите в нейна чест. Ние не си говорехме, ние споделяхме , както би се изразил разказвачът на благословени идилии. Ако някой път е простенала, аз съм помислил, че пее, защото не можех да подозирам, че е в периферията на моето щастие, след като беше изцяло негово въплъщение. Само веднъж Сихем проговори за смъртта. Беше на брега на едно швейцарско езеро, когато смрачаващият се хоризонт наподобяваше картина на голям майстор. „Не бих те преживяла дори минута — повери ми тя. — За мен ти си целият свят. Всеки път, когато те губя от погледа си, изнемогвам.“ Тази вечер Сихем беше изумително сияйна в бялата си рокля. Мъжете около нас на терасата на ресторанта я изпиваха с поглед. Езерото сякаш поемаше от свежестта й, за да улови негата на вечерта… Не, на това място тя не ме предупреждаваше; беше толкова щастлива, толкова чувствителна към повея, който полюшваше повърхността на водата; тя беше най-хубавото нещо, което животът можеше да ми предложи.

Старият Йехуда става пръв. Чувам го да приготвя кафе. Издърпвам завивката, нахлузвам панталона и обувките си, прескачам Ким, която се е свила в подножието на леглото ми с омотан около нозете й чаршаф.

Навън нощта си събира багажа.

Слизам долу в кухнята, поздравявам Йехуда, който държи димяща чаша в ръцете си.

— Добро утро, Амин… Има кафе на котлона.

— По-късно — казвам му. — Първо ще ида да видя изгрева.

— Чудесна идея.

Спускам се по пътечката към плажа, заставам на една скала и се съсредоточавам върху мъничкия процеп светлина, който се опитва да одраска мрака. Вятърът тършува из ризата ми, разчорля косите ми. Обгръщам коленете си с ръце, леко полагам брадичката си отгоре и не изпускам от очи опаловата ивица, която нежно разгръща полите на хоризонта.

— Остави гълчавата на вълните да надвие шума в душата ти — изненадва ме старият Йехуда, отпускайки се до мен. — Това е най-добрият начин да се освободиш от всичко…

Той слуша вълните, които се разбиват в скалата, прокарва ръка по носа си и ми доверява:

— Винаги трябва да гледаш морето. То е огледало, което никога не ни лъже. Така се научих да не гледам непрекъснато назад. Преди, щом погледнех през рамо, тутакси изникваха неволите и призраците ми. Пречеха ми да изпитам удоволствие от живота, разбираш ли? Проваляха шанса ми да възкръсна от пепелта.

Изравя обло камъче и разсеяно го претегля в ръка.

Гласът му потрепва, когато добавя:

— По тази причина на моята преклонна възраст избрах да умра в къщата на брега на морето… Който гледа стихията, обръща гръб на злощастията на света. Понякога човек дори се примирява.

Ръката му описва дъга, когато хвърля камъчето във вълните.

— Прекарах голяма част от живота си в преследване на спомена за някогашните страдания — заявява той. — За мен нищо не беше по-ценно от вглъбяването и възпоменанието. Бях убеден, че съм оцелял от Шоата 5 5 Шоа е огънят, който е погубил милионите евреи по време на Втората световна война. — Бел.прев. единствено за да съхраня спомена. Очите ми виждаха само надгробните плочи. Щом узнаех, че някъде издигат паметник на жертвите, незабавно скачах в самолета, за да съм на първия ред. Участвах във всички конференции, заклеймили еврейския геноцид, и пребродих земята от край до край, за да разказвам какво е изстрадал народът ни в концентрационните лагери, между газовите камери и крематориумите… Всъщност не съм видял кой знае какво от Холокоста. Бил съм четиригодишен. Понякога се питам дали някои от спомените ми не са плод на травми, придобити след войната в тъмните зали, където прожектираха документални филми за нацистките зверства.