Когато Ким я няма, се затварям в една от стаите и не помръдвам. Да изляза, но къде да отида? Улицата не ме привлича. Какво ще открия там повече от вчера? Няма съмнение, че хубавото ще е дори много по-малко. Невъзможно е да се върнеш към обичайните навици, когато сърцето не те следва. В стаята със спуснатите завеси се чувствам намерил убежище. Не рискувам почти нищо. Удобства няма, но и нищо не ми наврежда. Трябва да се опитам пак да се изкача нагоре. Дъното не подхожда никому. При този род затъвания ако не действаш бързо, нищо не е в състояние да те спаси. Ставаш ням свидетел на собствената си гибел и дори не си даваш сметка, че водовъртежът те поглъща завинаги… Една вечер Ким ми предложи да отида при дядо й на плажа. Отвърнах, че вече не мога да възстановя връзките си с когото и да било както преди. Имам нужда да се усамотя, да разбера какво ми се случи. По цял ден се затварям в стаята и не мисля за нищо. Понякога заставам до прозореца в салона и часове наред гледам, без да виждам, препускащите по булеварда коли. Само веднъж през съзнанието ми премина идеята да скоча зад волана и да карам накъдето ми видят очите, докато гръмне радиаторът. Не ми стигна смелост да отида в болницата, за да си взема колата.
Щом успях да направя няколко крачки без да се опирам на стената, поисках да се видя с Навеед Ронен. Искаше ми се да устроя сносно погребение на съпругата ми. Не можех да понеса мисълта за хладилната камера на моргата, където тя лежеше с етикет на палеца на крака. За да ми спести ненужната мъка, Навеед донесе надлежно попълнени формуляри; трябваше само да поставя подписа си.
Платих исканата сума и прибрах тялото на жена ми, без да кажа нищо никому. Исках да погреба Сихем без излишни свидетели в Тел Авив, града, където се срещнахме за първи път и решихме да живеем, докато смъртта ни раздели. Бях сам на гробището, съпровождаха ме единствено гробарят и имамът.
Когато затрупаха с пръст ямата, в която отсега нататък щеше да остане най-хубавата част от живота ми, се почувствах малко по-добре. Сякаш се бях преборил с тегоба, която ми изглеждаше немислима. Изслушах до края словото на имама, пъхнах му банкноти в уж противящата се ръка и се върнах в града.
Сега вървя по булеварда към морето. Туристи си правят снимки за спомен. Няколко млади двойки флиртуват под сянката на дърветата; други се разхождат, сплели ръце. Отивам в малко бистро, поръчвам кафе, заемам място до остъклената витрина и спокойно пуша цигара след цигара.
Слънцето започва да клони към залез. Спирам такси и моля да ме остави на „Ждерот Йерушалайм“.
При Ким има гости. Никой не чува, че съм се върнал. От вестибюла не мога да надзърна в салона. Разпознавам говора на Езра Бенхаим, по-плътния тембър на Навеед и ясния глас на големия брат на Ким, Бенджамен.
— Не виждам връзката — казва Езра, след като се прокашля.
— Винаги има връзка там, където човек най-малко подозира — подхваща Бенджамен, който дълго време е преподавал философия в университета в Тел Авив, преди да се присъедини към много оспорвано пацифистко движение в Йерусалим. — Затова и непрекъснато продължаваме да се заблуждаваме.
— Да не преувеличаваме — учтиво протестира Езра.
— Научиха ли ни на нещо безкрайните погребални шествия, които наблюдаваме и от двете страни?
— Палестинците отказват да си вземат поука.
— Може би ние отказваме да ги чуем.
— Бенджамен е прав — казва Навеед спокойно и убедено. — Палестинските интегристи изпращат хлапета да се взривяват на автобусните спирки. Докато успеем да приберем покойниците си, нашите военни изпращат хеликоптери, за да вдигат във въздуха техните коптори. В момента, когато нашите управляващи се готвят да обявят победата, друг атентат на свой ред премества назад стрелките на часовника. Докога ще продължи това?
Точно в този момент Ким излиза от кухнята и ме изненадва в коридора. Поставям пръст на устните си с молба да не ме издава, обръщам се и излизам. Ким се опитва да ме задържи, но аз вече съм на улицата.
Ето ме отново в моя квартал. Като призрак, който се връща на мястото на престъплението. Не знам как съм се добрал дотук. След като избягах от Ким, тръгнах наслуки по един булевард и вървях, докато ми се схванаха краката, след това скочих в един автобус, който ме откара до последната си спирка, обядвах в едно малко ресторант е в Шипара, помотах се нагоре-надолу, за да се озова накрая в жилищния квартал, който преди седем години ние със Сихем си бяхме избрали, за да издигнем непревземаем мавзолей около нашата идилия. Това е красив дискретен квартал, ревнив към своите богаташки вили и към спокойствието, сред което се изтягат най-заможните люде в Тел Авив, както и колония от парвенюта, сред които известен брой емигранти от Русия, разпознаваеми по грубия акцент и по манията им непрекъснато да смайват съседите си. Първия път, когато минахме оттук със Сихем, бяхме тутакси очаровани от мястото. Дневната светлина тук изглеждаше много по-сияйна от другаде. Харесахме фасадите от дялан камък, железните огради и аурата от блаженство, която обгръщаше къщите с ококорени прозорци и красиви балкони. По онова време ние живеехме в неприятен квартал в периферията, в малък апартамент на третия етаж в лишена от каквато и да е оригиналност сграда, където семейните сцени бяха всекидневие. Жестоко стягахме коланите, за да съберем пари и да се преместим, но дори не можехме да си представим, че ще разопаковаме куфарите си в толкова шик място. Никога няма да забравя радостта на Сихем, когато смъкнах превръзката от очите й, за да й покажа нашата къща. Тя толкова високо подскочи на седалката, че удари главата си в тавана на колата. За мен беше невероятно удоволствие да я гледам щастлива като дете, чието най-свидно желание се сбъдва на рождения му ден. Колко пъти се хвърляше на врата ми и ме целуваше в устата, сляпа за зяпачите, тя, която се изчервяваше като божур, когато дръзвах да я пощипна на улицата!… Тя бутна решетката и се втурна към масивната дъбова врата. Толкова беше нетърпелива, че не можех да отключа. Още чувам радостните й викове. Виждам я и сега, разперила ръце, върти се в средата на салона като опиянена от изкуството си балерина. Трябваше да я хвана през кръста, за да обуздая еуфорията й. Очите й направо ме заливаха с признателност; щастието й ме зашеметяваше. И там, в огромната гола стая, ние постлахме пардесюто ми направо на пода и се любихме като юноши, едновременно смаяни и подплашени от първите изблици на изпадналите в транс тела.
Читать дальше