Ясмина Кадра - Атентатът

Трябва да е единайсет часът, може би малко по-рано, наоколо не се вижда жива душа. Улицата на моите успехи е потънала в сън; уличните лампи са като нереални. Осиротяла, моята къща сякаш е населена с призраци — обгръщащият я мрак е зловещ. Изглежда изоставена от десетилетия. Капаците на прозорците зеят, а някои стъкла са изпочупени. Късове хартия осейват градината с опустошени цветя. Когато онзи ден бягахме, Ким е забравила да заключи желязната порта, която, оставена широко отворена от злонамерените посетители, леко проскърцва в тишината, сякаш реди диаболичен напев. Буквално са изкормили ключалката с железен прът. Изтръгнали са едната панта и са видели сметката на звънеца. Изрезки от вестниците, които народното правосъдие е разлепило по каменния зид, висят редом с изпълнени с омраза графити. Страшни неща са ставали тук в мое отсъствие…

В пощенската кутия има писма. Сред фактурите малък плик привлича вниманието ми. Няма подател: само марка и печат. Бил е изпратен от Витлеем. Сърцето ми направо ще изскочи, когато разпознавам почерка на Сихем. Хвърлям се презглава към моята стая, светвам лампата, сядам край нощното шкафче, върху което властва снимката на жена ми.

Изведнъж се вцепенявам.

Защо от Витлеем?… Какво ще ми донесе това писмо от отвъдното? Пръстите ми треперят; адамовата ябълка полудява в пресъхналото ми гърло. За миг решавам да го отворя по-късно. Не се чувствам достатъчно силен, за да подам и другата си буза, да поема върху гърба си целия товар на злото, който се трупа отгоре ми след атентата. Торнадото, което разби на пух и прах устоите ми, жестоко ме дестабилизира; поредната мръсотия направо ще ме довърши… Същевременно не мога да чакам нито секунда повече. Всичките ми фибри са опънати до скъсване; оголените ми нерви са готови да избухнат. Поемам дълбоко въздух и разкъсвам плика — от бързане без малко да си порежа пръстите. Гърбът ми се облива в пот. Сърцето ми бие все по-бързо; ударите отекват глухо в слепоочията ми, изпълвайки стаята с шеметно ехо.

Писмото е кратко, без дата и обръщение. Само четири реда, надраскани набързо върху лист, откъснат от школска тетрадка.

Чета:

Кому е нужно щастието, когато не е споделено, Амин, любов моя? Моите радости помръкваха всеки път, когато твоите не ги следваха. Ти искаше деца. Аз исках да ги заслужа. Няма дете, което да се чувства подслонено в безопасност, ако си няма родина… Не ми се сърди.

Листът се изплъзва и пада от ръцете ми. Изведнъж всичко се срутва. Вече не откривам никъде жената, за която се венчах по любов и завинаги , тази, която ме приласка през най-сладките ми години, която искрящо украси плановете ми, изпълни душата ми с нежното си присъствие. Вече не откривам никаква следа от нея нито по себе си, нито в спомените си. Снимката, представяща я в определен, безвъзвратно отлетял момент, ми обръща гръб, неспособна да задържи повече образа на онази, която възприемах като най-хубавото нещо в живота ми. Сякаш съм изхвърлен на скалист бряг, всмукан съм в бездна. Движа в знак на отрицание главата си, ръцете, цялото си тяло… Ще се събудя… Буден съм. Не сънувам. Писмото лежи в нозете ми напълно реално, праща по дяволите всичките ми убеждения, една по една унищожава последните ми опори. Не е справедливо… Филмът на трите дни, които прекарах затворен, мъти разсъдъка ми. Гласът на капитан Моше продължава да ме преследва, глухите крясъци разбуждат объркани шеметни картини. На моменти някои от тях проблясват като светкавици; виждам Навеед, който ме чака до стълбите, Ким, която ме оплаква жив на алеята, нападателите, които искат да ме линчуват в собствената ми градина… Хващам главата си с ръце и се оставям на обзелото ме жестоко отвращение.

Какво ми стори, Сихем, любов моя?

Въобразяваме си, че всичко знаем. Отпускаме се и решаваме, че всичко е наред. С течение на времето преставаме да обръщаме внимание на дребните неща. Проявяваме доверие. Какво можем да желаем повече? Животът ни се усмихва, шансът — също. Обичаме и сме обичани. Имаме средства да постигнем мечтите си. Всичко се къпе в нега, всичко ни благославя… А след това без предупреждение небето се сгромолясва отгоре ни. Безпомощно паднали по гръб, откриваме, че животът, целият живот — с полетите и паденията си, с мъките и радостите, с обещанията и спуканите балони — се държи на тъничка и неосезаема нишка, подобна на паяжина. Изведнъж и най-малкият шум ни плаши, вече не вярваме в чудеса. Единственото, което искаме, е да затворим очи и да не мислим за нищо.