Ясмина Кадра - Атентатът

Ким стремително потегля.

Преминаваме през квартала като пощурял болид през минно поле.

Ким ме отвежда направо в един диспансер близо до Яфо. Рентгенът не показва счупвания, но имам тежки контузии на дясната китка и на коляното. Медицинската сестра дезинфектира охлузванията по ръцете ми, изтрива с гъба спуканите ми устни, почиства изранените ноздри. Тя мисли, че състоянието ми е следствие от спречкване между пияници; жестовете й са изпълнени със състрадание.

Напускам кабинета, подскачайки на един крак, с нелеп бинт около ръката.

Ким ми предлага рамото си, но аз предпочитам да се подпра на стената.

Тя ме отвежда у тях, на „Ждерот Йерушалайм“, в ателието, преустроено в жилище, което тя купи по времето, когато все още делеше живота си с Борис. Често идвах тук да отпразнуваме някое щастливо събитие или да прекараме чудесна вечер с приятели заедно със Сихем. Двете жени се разбираха добре, независимо че моята, по-скоро сдържана, обикновено оставаше малко напрегната. Ким не обръщаше внимание. Тя обожава да посреща гости и да устройва празненства. Откакто преживя измяната на Борис, тя работи два пъти повече.

Качваме се на асансьора. Възрастна лелка се качва с нас до втория етаж. На площадката на четвъртия етаж едно пале лае, но ни позволява да стигнем до вратата в дъното. Това е кученцето на съседката — тя ще го изхвърли, щом порасне, и ще си вземе ново; винаги прави така.

Ким има затруднения с бравата — както винаги, когато е нервна. Трапчинки се появяват на бузите й, докато гримасничи от усилие. Отива й да е малко ядосана. Накрая открива правилния ключ и ми прави път да вляза.

— Чувствай се като у дома — казва ми тя.

Сваля ми сакото и го закачва във вестибюла; с брадичка посочва към салона, където се гледат враждебно плетен стол и стар фотьойл от износена кожа. Голяма сюрреалистична картина заема половината от стената; човек би казал, че е драсканица, правена от буйни деца, обсебени от кървавочервеното и от черното като въглен. Върху кръгла еднокрака масичка от ковано желязо, открита в антикварен магазин, където Ким обожава да се рови през уикенда, сред керамичните украшения и пълния догоре пепелник забелязвам вестник… Отворен е на снимката на жена ми.

Ким се хвърля нататък.

Удържам я с ръка.

— Няма нищо!

Сконфузена, тя все пак прибира вестника и го хвърля в кошчето.

Сядам във фотьойла, близо до остъклената врата, отвъд която е балконът с много саксии с цветя. Апартаментът предлага открит изглед към булеварда. Интензивното движение навън предизвиква задръствания. Вечерната тъма се спуска, а нощта ще бъде задушна.

Ние с Ким вечеряме в кухнята. Тя едва преглъща, аз ям без желание. Снимката от вестника не ми излиза от ума. Сто пъти изпитвам желание да попитам Ким какво мисли за тази история, която журналистите като обезумели доразкрасяват; сто пъти ми се ще да хвана брадичката й с две ръце, да я погледна право в очите и да поискам да ми каже откровено дали вярва, дали приема в душата си, че Сихем Джаафари, моята съпруга, жената, с която тя е споделяла толкова неща, е способна да се натъпче с експлозиви и да се взриви насред нечий празник. Не посмявам да злоупотребя с любезността й… Същевременно дълбоко в себе си се моля тя да не казва нищо, да не хваща ръката ми в знак на съчувствие; няма да понеса подобен жест… Много ни е добре така; мълчанието ни предпазва от нас самите.

Тя мълчаливо разчиства, предлага ми кафе. Моля я за цигара. Тя смръщва вежди. От години съм спрял да пуша.

— Сигурен ли си, че точно това искаш?

Не отговарям.

Тя ми подава пакета, а след това и запалката си. Първите дръпвания буквално парят мозъка ми. От следващите ми се завива свят.

— Можеш ли да намалиш светлината, ако обичаш?

Тя угасява полилея и светва един абажур. Относителният сумрак в стаята уталожва мъчителното ми безпокойство. Два часа по-късно седим в същото положение, един срещу друг, залутани в мислите си.

— Трябва да си лягаме — заявява тя. — Денят ми утре е натоварен и умирам за сън.

Настанява ме в стаята за гости.

— Добре ли ти е? Имаш ли нужда от още възглавници?

— Лека нощ, Ким.

Тя взема душ, преди да угаси светлината в стаята си.

По-късно идва да види дали съм заспал. Правя се, че спя.

Минава седмица. През това време не съм стъпил у дома. Ким ме е подслонила, като внимава да не засегне чувствителността ми — пиротехник, докосващ се до бомба, не би бил по-внимателен.

Раните ми зарастват, а отоците от контузиите спадат; коляното вече не ме принуждава да подскачам, но ръката ми още е бинтована.