Ясмина Кадра - Атентатът

— Да бъдем поне за секунда разумни, докторе. Ако вашата жена ви е излъгала, ако е измислила, че отива в Назарет, за да се върне в Тел Авив, щом сте си обърнали гърба, значи не е играела открито с вас.

— Вие не играете открито, капитане. Изтъквате невярното, за да стигнете до истината. Но вашето блъфиране е неуспешно. Можете да ме държите буден дни и нощи наред, но няма да ме накарате да кажа това, което искате да чуете. Трябва да си уловите друга жертва, която да ви се хване на номерата.

Той се нервира, излиза в коридора. Връща се малко по-късно, смръщил чело, челюстите му са като скрипци, които не можеш да освободиш. Дъхът му ме залива. Малко му остава да рухне.

Ноктите му ужасяващо стържат, когато си чеше бузите.

— Няма да ме накарате насила да приема, че не сте забелязали нищо странно в поведението на съпругата ви напоследък. Освен ако вече не сте живеели под един покрив.

— Жена ми не е ислямистка. Колко пъти трябва да повтарям едно и също? Вървите по грешен път. Пуснете ме да си отида у дома. Не съм спал два дни.

— Аз също, но нямам намерение да мигна, докато не разреша случая. Научната полиция е категорична: съпругата ви е убита от заряда от взривно вещество, който е носила върху себе си. Свидетел, който се е намирал в ресторанта и е бил леко ранен, твърди, че е видял бременна жена да се доближава към банкета, организиран от ученици по случай рождения ден на тяхно другарче. Той разпозна без колебание жената по снимката. Това е вашата съпруга. Но вие твърдите, че тя не е била бременна. Съседите ви също не си спомнят да са я виждали бременна, откакто сте се настанили в квартала. Аутопсията е категорична: бременност няма. Какво тогава е надувало корема на съпругата ви? Какво друго е могла тя да има под роклята, освен проклетия взрив, убил седемнайсет души, а сред тях и дечица, които искали само да се радват?

— Изчакайте касетата…

— Касета няма да има. Лично на мен въобще не ми пука за разни касети. Не виждам проблем в това. Проблемът е другаде. И той ме поболява. Затова непременно трябва да разбера как е възможно една жена, ценена от обкръжението си, красива и интелигентна, модерна, отлично интегрирана, глезена от мъжа си и венцехвалена от приятелите си, голяма част от които са евреи, изведнъж да се натъпче с експлозиви и да отиде на публично място, за да постави под въпрос всичко, което израелската държава е поверила на арабите, приети като нейни чеда. Давате ли си сметка за сериозността на положението, доктор Джаафари? Очаквахме вероломство, но не от такова естество. Разчоплих всичко около вашата двойка: отношенията ви, навиците ви, дребните ви грехове. Резултат: чувствам се напълно изигран. Аз, който съм евреин и офицер от израелските служби, не се ползвам дори с една трета от почитта, която всекидневно ви се отдава в този град. Така че не мога да се примиря как е възможно всичко това.

— Не се опитвайте да злоупотребявате с физическото и моралното ми състояние, капитане. Моята жена е невинна. Тя няма нищо общо с интегристите. Никога не ги е срещала, никога не е говорила с тях, не ги е и сънувала. Моята съпруга е отишла в ресторанта да обядва. Да обядва. Ни повече, ни по-малко… Сега ме оставете на спокойствие. Каталясал съм.

После скръствам ръце на масата, опирам главата си на тях и се унасям.

Капитан Моше се връща пак и пак… На края на третия ден той отваря вратата на дупката за плъхове и ми показва коридора.

— Свободен сте, докторе. Можете да се върнете у дома и да продължите нормалния си живот, ако…

Вземам си сакото и тръгвам залитайки по дългия коридор, където офицери по ризи, с навити ръкави и свалени вратовръзки, ме наблюдават мълчаливо. Имат вид на глутница вълци, които виждат как плячката, която са смятали за сигурна, се отдалечава. Служител на гише с неравен профил ми връща часовника, връзката ключове и портфейла, кара ме да подпиша разписка и рязко затваря прозорчето, което ни разделя. Някой ме отвежда до изхода на сградата. Дневната светлина връхлита отгоре ми още щом стъпвам навън. Времето е великолепно; огромно слънце огрява града. Шумовете от уличното движение ме връщат в света на живите. Оставам няколко минути на каменното стълбище, следя с поглед познатия танц на колите и чувам пронизителните им клаксони. Няма задръстване. Кварталът изглежда запуснат. Дърветата край пътя нямат вид на щастливи, а навъртащите се наоколо сеирджии са не по-малко тъжни от сенките им.

Край стълбите бучи моторът на голяма кола. На волана е Навеед Ронен. Той стъпва на земята и опрял лакът до вратата, чака да се кача. Веднага разбирам, че освобождението ми не е минало без него.