Ясмина Кадра - Атентатът

Сбърчва вежди, когато заставам пред него. Гледа угрижено подутото ми око.

— Биха ли те?

— Подхлъзнах се.

Не е убеден.

— Наистина е така — казвам.

Не настоява.

— Да те закарам ли до вас?

— Не знам.

— В окаяно състояние си. Трябва да вземеш душ, да си смениш дрехите и да хапнеш нещо.

— Изпратиха ли касета?

— Каква касета?

— Ами с атентата. Знае ли се вече кой е камикадзето?

— Амин…

Отдръпвам се, за да избегна ръката му. Вече не понасям някой да ме докосва. Дори и ако се опитва да ме подкрепи.

Очите ми се втренчват в погледа на ченгето и не помръдват.

— Щом са ме пуснали, значи са се убедили, че жена ми не е виновна.

— Трябва да те оставя у вас, Амин. Имаш нужда да си възвърнеш силите. Това е най-важното в момента.

— Щом са ме пуснали, Навеед, нали така… щом са ме пуснали, значи… Какво откриха, Навеед?

— Че ти нямаш нищо общо, Амин.

— Само аз ли?

— Само ти.

— А Сихем?…

— Трябва да платиш кнас , за да прибереш тялото й.

— Глоба ли? Откога действа такова правило?

— Откакто камикадзетата-интегристи…

Спирам го с насочен пръст.

— Сихем не е камикадзе, Навеед. Не го забравяй. Държа на нея повече, отколкото на каквото и да било на света. Жена ми не е убийца на деца. Разбра ли ме добре?

Зарязвам го и си тръгвам, без да знам накъде. Вече нямам желание да бъда закаран у дома; нямам желание някой да ме докосва с ръка по рамото; не искам да виждам никого.

Нощта ме изненадва на една площадка непосредствено до морето. Нямам представа какво съм правил през деня. Вероятно съм спал някъде. Трите дни и нощи затвор напълно ме скапаха. Сакото ми го няма. Сигурно съм го забравил на някоя пейка или може би някой го е откраднал. Голямо петно върху горната част на панталона ми, следи от повръщано са нашарили ризата ми. Смътно си спомням, че повръщах до един надлез. Как съм се довлякъл до тази площадка, стърчаща над морето? Не знам.

Пътнически кораб проблясва в далечината.

Край мен вълните яростно се блъскат в скалите. Грохотът им отеква в главата ми като удари с боздуган.

Ветрецът ме освежава. Привеждам се към нозете си, пъхам брадичка между коленете и слушам шума на морето. Очите ми бавно се замъгляват; отново ме обземат ридания, стягат гърлото ми и цялото ми тяло трепери. Хващам лицето си в ръце и, стон след стон, започвам да вия като обсебен сред оглушителния грохот на вълните.

Някой е залепил афиш върху желязната ограда на къщата ми. Не е точно афиш, а първата страница от високотиражен всекидневник. Под голяма снимка, представяща кървавия хаос около взривения от терористите ресторант, е написано с големи букви: НЕЧЕСТИВИЯТ ЗВЯР Е СРЕД НАС. Заглавието се разстила на три колони.

Улицата е пуста. Анемична лампа разпръсква светлина — мъртвешки бледо сияние, което не излиза извън контура на лампата. Съседът ми отсреща е спуснал завесите си. Едва десет часът е, но никой прозорец не будува.

Вандалите на капитан Моше не са се притеснявали. Кабинетът ми е обърнат наопаки. Същото безредие цари в стаята ми: хвърлен матрак, чаршафи по земята, нощните шкафчета и скринът са претършувани, чекмеджетата са изсипани върху мокета. Бельото на жена ми е пръснато сред пантофи и козметични продукти. Свалили са от стената картините ми, за да видят какво има зад тях. Стъпкали са и една много стара семейна снимка.

Нямам нито сила, нито смелост да отида в другите стаи, за да видя щетите.

Огледалото на гардероба връща отражението ми. Не мога да се позная. Разрошен, като подивял, имам вид на умопобъркан с наболата брада и със сякаш дълбаните с длето бузи.

Събличам се, пълня ваната; намирам храна в хладилника, хвърлям се към нея като огладняло животно. Ям прав, с мръсни ръце, не дъвча залъците, направо ги поглъщам с жадна лакомия. Изпразвам кошничка с плодове, две чинии със студено месо, изпивам наведнъж две бутилки бира и облизвам един по един десетте си пръста, омазани със сос.

Когато минавам отново пред огледалото, забелязвам, че съм чисто гол. Не си спомням да съм се разхождал из дома си в адамово облекло, откакто се ожених. Сихем стриктно спазваше определени принципи.

Сихем…

Колко далеч е вече всичко!…

Влизам във ваната, топлината на водата ме изпълва целия, затварям очи и се опитвам бавно да се разтворя в горещия унес…

— Боже мой!

Киме Йехуда стои насред банята и не може да повярва на очите си. Гледа надясно, наляво, потрива си ръцете, но не може да приеме това, което вижда. Обръща се живо към стенния шкаф и търси хавлия.