Ясмина Кадра - Атентатът

— Седнете! — кипва капитанът.

Викът му ме пронизва жестоко.

Краката ми се отпускат и се свличам на дивана.

На края на силите си, притискам главата си с ръце и се сгърчвам. Изморен съм, употребен, торпилиран, целият съм вир-вода. Сънят гадно ме притиска; отказвам да потъна. Не искам да спя. Боя се да се унеса, защото в сънищата ми непрестанно ще се повтаря, че жената, която ми е най-скъпа на света, вече я няма, че е умряла взривена в терористичен атентат; страхувам се, че при всяко събуждане върху мен ще се стоварва все същата катастрофа, все същият ужас… А този капитан, който ме ругае, защо не изчезне? Искам той да изчезне незабавно, а злите духове, превзели къщата ми, да се превърнат във въздушни потоци, ураган да разбие прозорците и да ме отнесе далече, много далече от съмненията, които ме разкъсват, объркват ме и изпълват сърцето ми с тежка несигурност…

Капитан Моше и помощниците му ме държат буден двайсет и четири часа без прекъсване. Сменят се едни след други в гадната стая, където се провежда разпитът. Намирам се в нещо като дупка на плъхове с нисък таван и белезникави стени, с висяща над главата ми електрическа крушка, чието непрекъснато проскърцване е на път да ме подлуди. Пропитата ми с пот риза разяжда гърба ми, ненаситна като китка коприва. Гладен съм, жаден съм, лошо ми е и въобще не виждам края на тунела. Трябваше да ме мъкнат под мишниците, за да отида да се изпикая. Половината изпуснах в гащите, преди да успея да си отворя дюкяна. Обзет от гадене, едва не си разбих лицето в бидето. Направо ме влачиха, за да ме върнат в килията. След това отново тормоз, въпроси, юмруци по масата, леки шамари, за да ми попречат да припадна.

Всеки път, когато сънят размива разсъдъка ми, ме разтърсват целия и ме предават на усърдието на свеж и бодър офицер. Въпросите са все едни и същи. Отекват в слепоочието ми като глухи заклинания.

Прекатурвам се от металния стол, който протърква бедрата ми, хващам се за масата, за да не падна назад, и изведнъж като парцалена кукла се олюлявам и лицето ми жестоко се удря в ръба на масата. Струва ми се, че зейва аркада.

— Шофьорът на автобуса категорично идентифицира съпругата ви, докторе. Той веднага я разпозна по снимката. Каза, че се качила в неговия автобус към Назарет в сряда в 8 и 15 часа. Но когато излизали от Тел Авив, на двайсетина километра от автогарата, поискала да слезе, като казала, че е забравила нещо важно. Шофьорът бил принуден да спре на банкета. Преди да тръгне отново, видял, че съпругата ви се качила в кола, която го следвала плътно. Този детайл се запечатал в съзнанието му. Не запомнил номера на колата, но казва, че била мерцедес, стар модел, кремав на цвят… Това описание нищо ли не ви говори, докторе?

— Какво искате да ми говори? Имам нов форд, бял. Жена ми не е имала никаква причина да слиза от автобуса. Шофьорът си измисля врели-некипели.

— Но не е само той. Изпратихме човек в Кфар Канна. Ханнан Шеддад казва, че не е виждала внучката си повече от девет месеца.

— Тя е възрастна жена…

— Племенникът й, който живее с нея във фермата, потвърди същото. Е, доктор Джаафари, щом съпругата ви не е стъпвала в Кфар Канна от девет месеца, къде е прекарала последните три дни?

Къде е прекарала последните три дни?… Къде е прекарала?… Къде е била?… Думите на офицера се губят в неразгадаем шум. Вече не чувам нищо. Само виждам как веждите му подскачат, докато ми поставя капани, устните му бълват аргументи, които не достигат до мен, а ръцете му издават нетърпение и решителност…

Появява се друг офицер, лицето му е скрито зад черни очила. Говори ми и безапелационно размахва пръст. Заканите му се разнищват в рехавото ми съзнание. Той не остава дълго и си тръгва, ругаейки.

Не знам колко е часът, дали е ден или е нощ. Свалили са ми часовника. Разпитващите ме също са се погрижили да свалят своите, преди да влязат при мен.

Капитан Моше се връща с празни ръце. Обискът не е довел до нищо. Той също е изморен. Вони на фасове. Чертите му са се изострили, очите му са червени, не се е бръснал от вчера и устата му се е разкривила.

— По всичко изглежда, че съпругата ви не е напуснала Тел Авив в сряда, нито през следващите дни.

— Това не я превръща в престъпничка.

— Семейните ви отношения бяха ли…

— Жена ми нямаше любовници — отсичам.

— Може да е забравила да ви каже.

— Ние нямахме тайни един от друг.

— Истинската тайна не се споделя.

— Сигурно има обяснение, капитане. Но не в посоката, към която вие теглите.