Ясмина Кадра - Атентатът

— Пак си забравил да затвориш вратата! — мъмри ме Ким.

Тя стои на прага на моята стая, скръстила ръце на гърдите си. Не съм я чул да влиза.

— Защо си тръгна преди малко? Навеед и Езра бяха дошли заради теб. Или вече не понасяш лицата на приятелите си?

Притеснената й усмивка изчезва.

— Каква е тая физиономия, я кажи?

Явно изглеждам много зле, защото тя се хвърля към мен и ми хваща китките, за да види дали са невредими.

— Не си си кълцал вените все пак. По дяволите, по лицето ти не е останала капчица кръв. Призрак ли видя или какво? Какво те прихваща? Кажи нещо, моля те! Глътнал си гадости, нали? Погледни ме в очите и ми кажи глътнал ли си гадости! Безумие е това, което правиш със себе си, Амин! — крещи тя и започва да търси наоколо капсула с отрова или флакон с приспивателни. — Човек не може за минута да те остави сам…

Гледам как тя кляка, надзърта под леглото, бърка тук и там…

Не разпознавам гласа си, когато заявявам:

— Тя е , Ким… Боже мой! Как е могла?

Ким замръзва. Повдига се наполовина. Не може да разбере.

— За какво говориш?

Тя забелязва писмото в краката си, вдига го и го прочита. Бавно, докато чете, веждите й започват да се повдигат.

— Господи всемогъщи! — въздиша тя.

Взира се в мен. Не знае как да се държи. След известно объркване разтваря широко ръце. Притискам се към нея, чувствам се съвсем мъничък и за втори път в рамките на по-малко от десет дни аз, който не съм проронвал сълза от смъртта на дядо ми преди трийсет години, реввам като десет хлапета.

Ким остава с мен до сутринта. Когато се събуждам, я откривам сгушена в един фотьойл близо до моето легло, видимо изтощена. Сънят ни е изненадал в мига, когато най-малко сме му се надявали. Не знам кой от нас двамата е задрямал пръв. Заспал съм с обувките, а якето ми е разкопчано до врата. Странно, имам усещането, че е преминала жестока буря. Снимката на Сихем върху нощното шкафче не раздвижва нищо в мен. Усмивката й се е стопила, погледът й сякаш се е обърнал; мъката ме е разбила, без да ме довърши…

Навън песента на птичките прогонва утринната тишина. Край, казвам си. Денят се надига и на улицата, и в моето съзнание.

Ким ме отвежда при дядо си, който живее в къщурка на брега на морето. Старият Йехуда не знае какво ми се е случило и така е най-добре. Имам нужда да си спомня предишните погледи, да не възприемам мълчанието като неудобство или усмивката като съчувствие. По време на пътуването натам ние с Ким избягваме да разговаряме за писмото. За да избегнем всякакъв риск, си мълчим. Ким кара своя нисан, сложила си е слънчеви очила. Косите й се развяват от вятъра. Тя гледа право пред себе си и здраво държи волана. Аз от своя страна съзерцавам бинтованата си китка и се опитвам да се интересувам от шума на мотора.

Старият Йехуда ни посреща с обичайната си любезност. Отдавна е вдовец, а децата му са се разпръснали да живеят своя живот. Той е мършав старец с костеливи скули и неподвижни очи, с измъчено лице. Това се дължи на рак на простатата, който го срази за няколко месеца. Винаги е доволен, когато му идват гости. Чувства се, сякаш възкръсва. Живее като неволен отшелник, забравен в къщата, която е издигнал със собствените си ръце, сред книгите и снимките, разказващи надълго и нашироко за страданията на евреите. Когато роднина или приятел дойде да почука на вратата му, сякаш повдига отвора на трапа, в който се е затворил, и внася малко светлинка в непрогледната му нощ.

Обядваме тримата в ресторант до плажа. Денят е хубав. Освен едно разчорлено облаче, което се разнищва във висината, слънцето е пълновластен господар на небето. Няколко семейства се изтягат на пясъка, едни са си направили импровизиран пикник, а други предпочитат да вървят, стъпили до колене във водата. Децата се гонят и чуруликат като птички…

— Защо не доведе и Сихем? — пита внезапно старият Йехуда.

Сърцето ми спира да бие.

Ким едва не си глътва маслинката, изненадана не по-малко от мен. Тя се опасяваше от подобно питане от страна на дядо си, но го очакваше много по-рано и след като той не подхвана темата, бдителността й бе приспана. Виждам как се сковава, лицето й почервенява, дебне какво ще отговоря, като престъпник, който си чака присъдата. Избърсвам си устните със салфетка и след кратко мълчание отвръщам, че Сихем е възпрепятствана. Старият Йехуда поклаща глава и продължава да разбърква супата си. Разбирам, че е казал това просто така, за да разсее мълчанието.

След обяда старият Йехуда отива да си почине, а ние с Ким тръгваме по пясъка. Бродим по плажа от единия край до другия, с ръце зад гърба, а мислите ни са някъде другаде. От време на време дръзка вълна достига до нас, намокря глезените ни и тихомълком се отдръпва.