Ясмина Кадра - Атентатът

След дълго мълчание, през време на което той води борба, за да укроти емоциите си, продължава:

— Родих се, за да бъда щастлив. Провидението като че ли беше изсипало всички шансове на моя страна. Бях здрав телом и духом. Семейството ми беше заможно. Баща ми, лекар, работеше в най-престижния кабинет в Берлин. Майка ми преподаваше история на изкуствата в университета. Живеехме в прекрасна къща в скъп квартал. С градина, голяма като ливада. Имахме прислужници, които полагаха нежни грижи за мене, изтърсака в дружина от шест деца.

Ясно се виждаше, че в града нещата не вървят на добре. Расовата сегрегация печелеше пространство, увеличаваше се с всеки изминал ден. Хората подмятаха нелюбезни приказки, когато ни срещаха по улицата. Но когато се прибирахме у дома, се озовавахме в сърцето на щастието…

След това една сутрин трябваше да напуснем спокойното си пристанище, за да се присъединим към безкрайните кохорти от объркани семейства, изгонени от домовете си и изложени на демоните на Кристалната нощ 6 6 На 7 ноември 1938 г. 17-годишният полски евреин Хершел Грюншпан убива немския служител в посолството в Париж Едуард фон Рат. Нацистите използват това убийство като повод за погром на 9 ноември, когато по време на Кристалната нощ са разбити прозорците на еврейските магазини, плячкосани са синагогите и над 30000 евреи са откарани в концлагери. — Бел.прев. . Има сутрини, които водят след себе си глутница от нощи. Несъмнено най-мрачно беше това есенно утро през 1938 година. Завинаги ще помня мълчанието, което съпровождаше нещастието на тези хора с изпразнени погледи, върху чиито дрехи оскърбително се мъдреше жълтата звезда.

— Жълтата звезда се е появила през септември 1941 година.

— Знам. Но тя е тук, прикачена към всеки мой спомен, прониква и в най-скритите кътчета на паметта ми. Питам се дали не съм се родил с нея… Бях педя човек, но имах чувството, че виждам над главите на възрастните, без да открия дори следа от хоризонт. Беше единствена и неповторима сутрин. Сивотата ни обгръщаше отвсякъде, а мъглата изтриваше следите по пътищата, които нямаше да дочакат завръщането ни. Спомням си всяко потръпване по помръкналите лица, зареденото с трагизъм вцепенение, мъртвите листа, които миришеха на мърша. Когато удар с приклад изхвърляше на земята някой от грохналите клетници, аз вдигах очи към баща си, за да се опитам да разбера; той разрошваше косите ми и шепнеше: „Няма нищо. Всичко ще се оправи…“ Кълна ти се, че сега, в момента, когато говоря, още усещам пръстите му в косите ми и кожата ми настръхва…

— Сабба 7 7 На иврит сабба означава дядо . — Бел.прев. — прекъсва го Ким, която се присъединява към нас.

Старецът вдига ръка като немирник, заловен да бърка в буркана със сладкото.

— Простете ми. Това е по-силно от мен. Колкото и да обещавам да прибера меча в ножницата, повтарям все същото, щом се разприказвам.

— Защото не гледаш достатъчно морето, скъпи сабба — казва му Ким, като нежно му разтрива врата.

Старият Йехуда премисля думите на внучката си, сякаш ги чува за първи път. Очите му се изпълват с далечна сивота, населена с трагични възпоменания. В продължение на няколко секунди той сякаш не осъзнава къде се намира и трудно идва на себе си. Ръцете на Ким галят врата му и той си възвръща част от трезвостта.

— Права си, Ким. Прекалено много говоря…

След това с треперещ глас добавя:

— Никога няма да разбера защо оцелелите от една драма се чувстват принудени да изглеждат по-окаяни, отколкото онези, които са загинали.

Погледът му бяга по пясъка на плажа, скача сред вълните и се изгубва в далнината, докато прозрачната му ръка бавно посяга към дланта на скъпата му внучка.

Затворени всеки в мълчанието си, ние тримата съзерцаваме хоризонта, пламнал от хилядите огньове на зората, убедени, че настъпващият ден, както и предходните, няма да донесе достатъчно светлина в сърцата на хората.

В крайна сметка Ким отиде да вземе колата ми от болницата. Според последните новини аз съм персона нон грата там. Илан Рос е успял да настрои по-голямата част от болничния персонал срещу мен. Сред подписалите петиции, противопоставящи се на моето връщане, някои дори предлагат да бъда лишен от израелско гражданство.

Поведението на Илан Рос не ме учудва особено. Той изгуби по-малкия си брат, сержант граничар, при засада в Южен Ливан преди десетина години. Никога не се възстанови напълно от тази трагедия. Макар че често ни се случва да сме заедно, той не забравя откъде идвам и на какво държа. Според него, независимо от моята компетентност на хирург и от способността ми за диалог както в професията, така и в живота, аз си оставам арабин — неотделим от обслужващата чернилка и донякъде от потенциалния враг. В началото го подозирах, че флиртува със сегрегационистки движения, но се лъжех — той просто ревнуваше от успехите ми. Не му се сърдех. Но това не го укроти. Когато почитта, която работата ми носеше, започваше да му играе по нервите, той приписваше лаврите ми на обикновена демагогска мярка, подпомагаща интеграцията, още повече че бях най-убедителният образец за нея. Самоубийственият атентат в Хакириа дойде точно на място, за да разбуди старите му демони.