Ясмина Кадра - Атентатът

Бързам да запаля цигара.

— Не се забавлявам, като те тревожа — казвам й след дълго мълчание. — Изгубих вкус към всякакви шегички. Откакто получих това прокълнато писмо, мисля само за знака, който не съм разчел навреме и който до ден-днешен остава загадка за мен. Искам да го открия, разбираш ли? Насън и наяве мисля само за това. Припомних си най-силните моменти, най-неясните слова, най-странните жестове: нищо. Тази пустота ме подлудява. Не можеш да си представиш колко ме измъчва, Ким. Не съм в състояние едновременно да понасям всичко това и да се ровя в него.

Ким не знае какво да прави с фините си ръце.

— Може би тя не е имала нужда да ти прави знаци?

— Изключено. Тя ме обичаше. Няма как да не е искала да сподели с мен.

— Но нещата не са зависели от нея. Тя не е била същата жена, Амин. Не е имала право да сгреши. Ако ти разкриеше тайната, щеше да разгневи боговете и да компрометира ангажираността си. Всичко е точно както в сектите. Не бива нищо да изтича. Спасението на братството зависи от този императив.

— Да, но тук става въпрос за смърт, Ким. Сихем е трябвало да умре. Тя е съзнавала какво означава това за нея, а и за мен. Беше прекалено почтена, за да ме зареже като парцал. Дала ми е знак, няма никакво съмнение.

— Това би ли променило нещо?

— Кой знае?

Няколко пъти всмуквам от цигарата, сякаш за да й попреча да изгасне. Усещам камъче в гърлото си, когато от устните ми се изплъзва:

— Нещастен съм до немай-къде.

Ким потръпва, но се овладява.

Загасвам фаса в пепелника.

— Моят баща ми казваше: „Пази скръбта за себе си, тя е единственото, което ти остава, когато всичко е загубено…“

— Амин, моля те.

Не я слушам и продължавам:

— За мъж, който е в шок — и то какъв шок! — не е много ясно кога свършва траурът и кога започва вдовството му, но има граници, които трябва да премине, ако иска да продължи напред. Къде? Не знам; това, което знам, е, че не трябва да оставам в това положение и да се умилявам от съдбата си.

Сега аз на свой ред, за мое голямо учудване, сграбчвам ръцете й и ги притискам в моите. Имам усещането, че държа две врабчета, затворени в шепите ми. Прегръдката ми е толкова предпазлива, че раменете на Ким се свиват. В очите й блестят свенливи сълзи, които тя се опитва да прикрие зад усмивка, каквато не съм срещал при друга жена, откакто общувам с нежния пол.

— Много ще внимавам — обещавам й. — Нямам намерение да си отмъщавам или да разбивам мрежата. Искам само да разбера как жената на моя живот ме изключи от битието си, как тази, която обичах лудо, се оказа по-чувствителна към наставленията на другите, отколкото към моите стихове.

Сълзата на моя ангел-пазител се откъсва от миглата й и се стича по скулата й. Изненадана и смутена, Ким се опитва да я изтрие; пръстът ми я изпреварва и грабва сълзата миг преди тя да стигне до ъгълчето на устната.

— Ти си прекрасна, Ким.

— Знам — отвръща тя, преди да избухне в смях, подобен на ридание.

Аз отново поемам ръцете й и ги стискам здраво.

— Не е необходимо да ти казвам, че без теб нямаше да издържа.

— Не тази вечер, Амин… Може би някой друг ден.

Устните й треперят в тъжна усмивка. Очите й се оглеждат в моите, за да се избавят от емоцията, която ги изпълва с блясък. Гледам я втренчено, без да си давам сметка, че смазвам пръстите й.

— Благодаря ти — прошепвам.

Ким държи да ме придружи във Витлеем. Тя поставя това условие, за да ми позволи да поема толкова очевиден риск. Иска да е редом с мен. Дори и само за да ти бъда шофьор, добавя. Китката ми все още не се е възстановила напълно и продължавам да чувствам болка, когато вдигам чанта или държа волана.

Опитвам се да я разубедя, но тя е неумолима.

На първо време ми предлага да се установим в жилището, което брат й Бенджамен си е купил в Йерусалим; след това, когато пристигнем там, да решим накъде да се движим в зависимост от развитието на нещата. Аз искам да тръгнем незабавно. Тя ме моли да я оставя да оперира един пациент, преди да отиде при Езра Бенхаим и да поиска седмица отпуск. Езра се опитва да разбере причините за това спешно заминаване. Ким отговаря, че има нужда да възстанови силите си. Езра не настоява.

В деня след операцията ние подреждаме двете пътни чанти в багажника на нисана, минаваме през дома ми, за да си взема някои лични принадлежности и нови снимки на Сихем, и потегляме към Йерусалим.

Спираме само веднъж, за да похапнем в едно крайпътно ресторантче. Времето е хубаво и интензивността на движението напомня летния наплив.