Ясмина Кадра - Атентатът

Върти копчето, за да усили звука. В колата се разнася глъч, наситена с екзалтирани викове и овации. Някой — вероятно ораторът — удря с пръст по микрофона, за да успокои шумотевицата. Гълчавата стихва, макар оттук-оттам да продължават да се разнасят гласове, а след това от настъпилото гробно мълчание се въздига ясният глас на имам Марван.

— Има ли по-голямо великолепие от лицето на Бога, братя мои? Има ли на този изменчив и лекомислен свят други великолепия, способни да ни отвърнат от лицето на Аллаха? Кажете ми кои са те? Измамният блясък, след който тичат бедните духом и окаяниците ли? Огледалните примамки ли? Миражите, скриващи вълчите капани, които ни погубват и обричат халюциниращите на гибелно облъчване ли? Кажете ми кои са те, братя мои?… И в последния ден, когато земята ще се превърне в прах, когато от илюзиите ни ще останат само руините на душите ни, как ще отговорим, когато бъдем запитани какво сме сторили с живота си? Как ще отговорим, когато всички ние, малки и големи, бъдем запитани: Какво сторихте с живота си, какво сторихте с пророчествата и с великодушието ми, какво сторихте със спасението, което ви поверих?… И в този ден, братя мои, вашите богатства, вашите връзки, вашите съюзници, вашите привърженици няма да ви окажат никаква помощ. (Надига се шум, бързо надмогнат от гласа на шейха.) Всъщност, братя мои, богатството на един човек не е онова, което той притежава, а онова, което оставя след себе си. Какво притежаваме ние, братя мои? И какво ще оставим след себе си?… Родина ли?… Коя? История ли?… Коя? Паметници?… Къде са те? В името на предците, покажете ми ги… Всеки ден ни натикват в тинята или ни изправят пред съдилищата. Всеки ден танковете преминават през нозете ни, обръщат колите ни, разбиват домовете ни и стрелят без предупреждение по дечицата ни. Всеки ден целият свят наблюдава нещастието ни…

Ръката ми се изстрелва напред и с пръст докосвам копчето на касетофона, за да измъкна касетката. Шофьорът е слисан от жеста ми. С облещени очи и с широко отворена уста, той се развиква:

— Какво направи?

— Не понасям проповеди.

— Какво? — задавя се той от възмущение. — Не вярваш ли в Бога?

— Не вярвам в тези светци.

Толкова остро натиска спирачки, че колата се плъзва няколко метра, преди да спре насред шосето.

— Откъде си се пръкнал, бе? — съска шофьорът, пребледнял от ярост. — Как смееш да посягаш на шейх Марван?… Слизай веднага от колата и изчезвай от очите ми, боклук такъв!

— Още не сме стигнали там, накъдето сме се запътили.

— Ти си дотук. Край. Или изхвръкваш от возилото ми, или с голи ръце ще ти съдера задника.

След като изрича тези думи, той изстрелва една груба псувня, навежда се към моята врата, отваря я сумтейки и започва да ме изблъсква навън.

— И да не си ми се изпречил на пътя, копеле — заплашва ме.

Затваря вратата с хъс, обръща нервно и отпрашва към Витлеем, вдигайки оглушителна патърдия.

Изправен насред пътя, със зяпнала уста го гледам как се отдалечава.

Настанявам се до една скала и чакам да мине кола. Нищо не се задава отникъде, затова тръгвам пеш, докато няколко километра по-нататък не ме качва един каруцар.

Ясер потреперва, когато ме открива на прага на мелницата, където двама юноши се суетят около пресата, надзиравайки гъстите потоци зехтин, които се стичат в бъчвата.

— Я виж ти — произнася той, докато се целуваме по двете бузи. — Нашият хирург от плът и кръв. Защо не съобщи, че ще дойдеш? Щях да изпратя някой да те посрещне.

Ентусиазмът му е примесен с огромно притеснение, за да е искрен.

Той гледа часовника си, обръща се към момчетата и им извиква, че трябва да си тръгне и разчита те да довършат работата докрай. След това ме грабва за ръка и ме отвежда към една стара камионетка, паркирана под дърво в подножието на хълма.

— Да идем у дома. Лейла ще се радва да те види… Освен ако вече не си се срещнал с нея…

— Ясер — казвам му, — да не си говорим врели-некипели. Нямам нито време, нито желание. Дойдох с ясна цел — притискам го с надеждата да го поставя натясно. — Знам, че Сихем е била при теб, във Витлеем, в навечерието на атентата.

— Кой ти каза? — стряска се той, хвърляйки ужасени погледи към мелницата.

Лъжа, измъквайки писмото от джоба на ризата.

— Сихем ми го каза през същия този ден.

Спазъм разкривява лицето му. Той преглъща, преди да изломоти:

— Тя не остана дълго. Мина за секунда да ни поздрави. Лейла беше при нашата дъщеря в Ен Карем, а Сихем дори не поиска да изпие чаша чай и си тръгна четвърт час след като дойде. Не беше дошла във Витлеем заради нас. Този петък в Голямата джамия очакваха шейх Марван. Жена ти искаше той да я благослови. Едва след като видяхме снимката й във вестника, разбрахме какво се е случило.