Ясмина Кадра - Атентатът

Не научавам кой знае какво от Иссам. Явно дядо му го е инструктирал, преди да ми го представи. Според него Сихем дошла сама. Поискала хартия и писалка, за да пише. Иссам откъснал лист от своята тетрадка. Когато Сихем свършила да пише, му подала писмото и го помолила да го пусне в пощата; той така и направил. Иссам забелязал някакъв мъж на ъгъла, когато излизал. Не можел да си припомни чертите му, но не бил някой от квартала. Когато се върнал от пощата, Сихем си била заминала, а непознатият изчезнал.

— Ти сам ли беше у дома?

— Да. Баба беше в Ен Керем, при леля. Дядо — в джамията. Аз си пишех домашните и пазех къщата.

— Познаваш ли Сихем?

— Виждал съм нейни снимки в албума на Адел.

— Веднага ли я разпозна?

— Не веднага. Но си спомних къде съм виждал лицето й, когато тя ми каза коя е. Не искаше да се срещне с никого специално, само държеше да напише това писмо, преди да си тръгне.

— Как изглеждаше?

— Красива.

— Не ти говоря за това. Бързаше ли или изпитваше вълнение?

Иссам размисля.

— Нормално си изглеждаше.

— Това ли е всичко?

Иссам се допитва с поглед до дядо си и не прибавя нито дума.

Обръщам се рязко към Ясер и го подхващам:

— Каза ми, че не си я срещнал; Иссам не добави нищо ново към това, което вече научихме. Откъде тогава знаеш, че жена ми е била във Витлеем, за да получи благословия от шейх Марван?

— И последното хлапе в града ще ти го каже — отвръща ми той. — Цял Витлеем знае, че Сихем е отишла при него преди атентата. Той е нещо като иконата на градчето. Някои дори се кълнат, че е говорил с нея и я целунал по челото. При нас това са естествени реакции. Мъченикът е отворена книга за всякакви небивалици. Може и слуховете да преувеличават, но според всички Сихем е била благословена от шейх Марван този петък.

— В голямата джамия ли са се срещнали?

— Не по време на молитвата. Много по-късно, след като вярващите са се прибрали по домовете си.

— Разбирам.

Рано на следващия ден отивам в голямата джамия. Няколко молещи се са коленичили върху широките килимчета, застилащи земята; други, всеки свит в някой ъгъл, четат Корана. Събувам си обувките пред прага на храма и влизам. Някакъв старец настръхва, когато го питам има ли към кого да се обърна, ядосва се, че го безпокоя, докато се моли. Озъртам се наоколо да видя човек, който може да ме ориентира.

— Да? — прозвучава нечий глас зад гърба ми.

Човекът е млад, с изпито лице, много висок, с дълбоки очи и закривен нос. Подавам му ръка, но той не я докосва. Лицето ми не му говори нищо, но е заинтригуван от натрапването ми.

— Доктор Амин Джаафари.

— Да?…

— Аз съм доктор Амин Джаафари.

— Чух. Какво мога да сторя за вас?

— Името ми нищо ли не ви говори?

Поглежда ме уклончиво.

— Не разбирам.

— Аз съм съпругът на Сихем Джаафари.

Вярващият присвива очи, за да осмисли думите ми. Изведнъж челото му силно се набръчква, а лицето му посивява. Докосва с ръка сърцето си и възкликва:

— Господи! Как не се сетих!

Засипва ме с извинения:

— Много съм виновен.

— Няма нищо.

Разперва ръце, за да ме прегърне.

— Братко Амин, за мен е чест и привилегия да се запозная с вас. Веднага ще съобщя на имама, че сте тук. Сигурен съм, че той с удоволствие ще ви приеме.

Моли ме да почакам, отива към минбара 10 10 Катедрата на мюсюлманския проповедник в джамия. — Бел.прев. , отгръща завеса, водеща към скрито преддверие, и изчезва. Молещите се, които четат Корана, подпрени на стената, ме разглеждат с любопитство. Не са чули името ми, но са забелязали как младежът веднага промени поведението си, преди да побърза да предупреди господаря си. Един едър брадат субект направо зарязва Корана си и започва безцеремонно да ме разглежда, от което ми става неприятно.

Струва ми се, че крайчето на завесата се повдига, но никой не се появява зад минбара. Пет минути по-късно вярващият се завръща, видимо посърнал.

— Съжалявам много. Имамът не е тук. Излязъл е, без да го видя.

Той си дава сметка, че останалите молещи се ни наблюдават; с мрачния си поглед ги принуждава да ни оставят на мира.

— Ще се върне ли за молитвата?

— Естествено… — но се овладява и добавя: — Не знам къде е отишъл. Вероятно ще се върне след няколко часа.

— Няма значение, ще го чакам тук.

Младежът обезпокоено поглежда към минбара и промърморва:

— Не е сигурно дали ще се върне, преди да мръкне.

— За мен това не е проблем. Имам търпение.

Отчаян, той махва с ръка и се оттегля.