Ясмина Кадра - Атентатът

Думите на Ким ме дразнят.

Тя хваща ръката ми.

— Ако не знаеш какво искаш, защо се инатиш и скачаш в дълбокото? Не вървиш по правилния път. Да приемем, че тези хора благоволят да се срещнат с тебе, какво очакваш да измъкнеш от тях? Ще ти кажат, че тя е умряла за свещена кауза и ще те приканят да постъпиш по същия начин. Това са хора, които са се отказали от този свят, Амин. Спомни си какво ти говореше Навеед, те са кандидати за мъченици, чакат да светне зелено, за да се превърнат в дим. Повярвай ми, сбъркал си пътя. Да се върнем вкъщи и да оставим нещата на полицията.

Издърпвам ръката си от нейната.

— Не знам какво става с мен, Ким. Съвсем ясно разсъждавам, но изпитвам ужасяваща нужда да постъпя така, както съм си втълпил. Имам чувството, че мога да започна да оплаквам жена си едва след като застана лице с лице срещу негодника, който е обсебил ума й. Няма никакво значение какво ще му кажа и дали ще му сторя нещо. Просто искам да му видя мутрата, да разбера какво повече има той от мен… Трудно ми е да ти обясня, Ким. Толкова неща се преплитат в съзнанието ми. Понякога се ненавиждам до смърт. Друг път Сихем ми се струва по-лоша от всички мръсници накуп. Трябва да разбера кой от нас двамата е съгрешил спрямо другия.

— И смяташ, че може да намериш отговора сред тези хора?

— Не знам!

Викът ми отеква в тишината като изстрел. Ким се сковава на стола, с допряна до устните й салфетка и с широко отворени очи.

Вдигам ръце на широчината на раменете си, за да се успокоя.

— Моля те за извинение… Очевидно тази история ми идва в повече. Но трябва да ме оставиш да направя това, което искам. Ако ми се случи нещо, вероятно именно това ще съм търсил.

— Тревожа се за теб.

— Нито за миг не се съмнявам, Ким. На моменти се срамувам, че се държа по този начин, но отказвам да се укротя. Колкото повече се опитваш да ме вразумиш, толкова по-малко имам желание да се овладея… Разбираш ли ме?

Ким оставя салфетката си на масата, без да отговори. Устните й потръпват дълго, преди да уловя изречените от нея думи. Тя въздъхва дълбоко, втренчва в мен изпълнените си с мъка очи и заявява:

— Преди време познавах един мъж. Имаше вид на съвсем обикновен, но ми се наби в очите още когато го видях. Беше нежен и мил. Не знам какво ми стори, но след краткия флирт той се превърна в център на вселената за мен. Всеки път, когато ми се усмихваше, сякаш ме поразяваше гръм, а намусеше ли се, трябваше посред бял ден да светвам всички лампи около себе си, за да ми просветлее. Обичах го до самозабрава. На моменти, на върха на щастието, си задавах ужасния въпрос: ами ако ме напусне? Веднага виждах как душата ми се отделя от моето тяло. Без него бях свършена. Но ето че една вечер без никакво предупреждение той прибра нещата си в куфара и се измъкна от живота ми. Дълги години останах с чувството, че съм обвивка, забравена след смяна на кожата. Прозрачна обвивка, увиснала в празното пространство. След това минаха още години и постепенно забелязах, че още съм тук, че душата ми никога не ме е изоставяла и отведнъж си възвърнах ясното съзнание…

Пръстите й притискат моите, още малко и ще ги смажат.

— Това, което искам да кажа, е простичко, Амин. Колкото и да очакваме най-лошото, то винаги ни изненадва. Ако за нещастие стане така, че достигнем дъното, от нас и само от нас зависи дали да останем там, или да изплуваме на повърхността. Между горещото и студеното има само една крачка. Трябва да знаем къде стъпваме. Много лесно е да се изплъзнем от контрол. Едно избързване, и падаш в ямата. Но дали това е краят на света? Не мисля. За да се измъкнеш, трябва просто да си намериш причина.

Навън някаква кола изскърцва със спирачки; вратите се блъскат и шум от крачки заглушава песента на щурците. Някой чука на вратата, вече се звъни. Полицията, придружена от съседа от номер 38. Офицерът е рус, на възраст, слаб и любезен; придружават го трима въоръжени до зъби агенти. Той се извинява, че ни е обезпокоил, и иска да види документите ни. Отиваме в стаите си, за да ги вземем, следвани по петите от полицаите.

Офицерът разглежда паспортите ни и професионалните карти, особено дълго се спира на моите.

— Израелец ли сте, господин Джаафари?

— Има ли някакъв проблем?

Измерва ме с поглед, раздразнен от въпроса ми, връща документите и се обръща към Ким.

— Вие сте сестра на Бенджамен Йехуда, нали?

— Да.

— Брат ви ми е стар познат. Не се ли е върнал още от Съединените щати?

— В Тел Авив е, подготвя конгрес.