Ясмина Кадра - Атентатът

— Вярно, забравих. Научих, че наскоро е претърпял операция. Надявам се, че вече е добре…

— Брат ми не е стъпвал в операционна, господин офицер.

Той кимва с глава, сбогува се и прави знак на хората си да го последват. Преди да затвори вратата, чуваме съседа от номер 38 да твърди, че никога не е чувал Бенджамен да му говори за сестра си. Вратите отново се блъскат и колата потегля.

— Доверието властва! — казвам на Ким.

— Че как иначе! — отвръща ми тя и се връщаме на масата.

През нощта не мога да мигна. Ту се взирам в тавана, ту пафкам поредната цигара, до втръсване обмислям казаното от Ким, но не успявам да го възприема. Ким не ме разбира; по-важното е, че самият аз не съм много по-наясно със себе си от нея. Обаче вече не искам да слушам назидания. Готов съм да чуя само онова, дето се е самонастанило в главата ми и ме е повлякло въпреки съпротивата на тялото ми към единствения тунел, който ми предлага надежда за искрица светлина сега, когато всички други изходи са затворени.

Много рано сутринта се възползвам от това, че Ким още спи, и на пръсти се измъквам от дома, вземам такси и отпрашвам към Витлеем. Голямата джамия е почти празна. Един вярващ, който подрежда книгите в импровизирана библиотека, не успява да ме пресрещне. Преминавам като вятър през молитвената зала, повдигам завесата зад минбара и прониквам в стаичка, където младеж с бяла одежда и шапка чете Корана. Седнал е с кръстосани крака върху възглавница, а пред него има ниска масичка. Вярващият се втурва след мен и ме хваща за рамото; отблъсквам го и заставам срещу имама, който, оскърбен от нахлуването ми, призовава помощника си да запази спокойствие. Последният се оттегля мърморейки. Имамът затваря книгата си и ме разглежда. Погледът му е изпълнен с гняв.

— Тук не е мелница.

— Съжалявам, но този беше единственият начин да се доближа до вас.

— Това не може да бъде основание.

— Необходимо ми е да се срещна с вас.

— По какъв повод?

— Аз съм доктор…

— Знам кой сте. Аз поисках да ви държат далеч от джамията. Не разбирам какво очаквате да намерите във Витлеем и не смятам, че присъствието ви тук е полезно.

Той оставя Корана върху малък статив до себе си и става. Дребен е на ръст, аскетичен, но излъчва енергия и невероятна решителност.

Черните му впечатляващи очи ме пронизват.

— Вие не сте добре дошъл сред нас, доктор Джаафари. Също така нямате право да влизате в това светилище, без да се измиете и да си свалите обувките — добавя той, избърсвайки с пръст крайчеца на устните си. — Ако губите самообладание, запазете поне някакво подобие на възпитание. Тук е свято място. Известно ни е, че сте своенравен във вярата си, почти ренегат, че не практикувате пътя на дедите си и не спазвате принципите им, че отдавна сте се отказали от Каузата им и сте избрали друга националност… Нали не се лъжа?

Аз мълча, а той прави презрителна гримаса и заявява категорично:

— Поради всичко това не виждам за какво бихме могли да разговаряме.

— За жена ми!

— Тя е мъртва — отбелязва той сухо.

— Още не съм я оплакал.

— Това си е ваш проблем, докторе.

Студенината на тона му, съчетана с експедитивния му характер, ме дестабилизира. Не мога да повярвам, че човек, който е близо до Бога, може да бъде толкова отдалечен от хората, толкова нечувствителен към мъката им.

— Не ми харесва начинът, по който говорите.

— Страшно много неща има, които вие не харесвате, докторе, но не мисля, че това ви освобождава от каквото и да било. Не знам кой се е занимавал с вашето възпитание; сигурен съм обаче: не сте посещавал добро училище. От друга страна, нищо не ви дава право да се правите на толкова възмутен и да се поставяте над общността на обикновените смъртни; нито социалното ви преуспяване, нито храбростта на съпругата ви, казано мимоходом, не ви издига в очите ни. За мен вие сте клет нещастник, жалък сирак без вяра и без утеха, който блуждае като сомнамбул посред бял ден. Дори по вода да ходите, това няма да ви измие от обидата, която въплъщавате. Защото истинско копеле не е онзи, който не познава баща си, а който няма ориентири. От всички шугави овце той е най-много за съжаление и най-малко за оплакване.

Измерва ме с поглед, а устата му е готова да ме ухапе:

— А сега се махайте. Привличате зло към светилището.

— Забранявам ви…

— Вън!

Ръката му сочи към завесата, непоколебима като остър меч.

— И още нещо, докторе: между възможността да се интегрираш и да се дезинтегрираш полето за маневриране е толкова тясно, че и най-малката грешка може всичко да развали.