Ясмина Кадра - Атентатът

— Илюминат нещастен!

— Просветлен — уточнява той.

— Смятате се за упълномощен с божествена мисия.

— Всеки доблестен човек има такава мисия. Иначе той би бил суетен, егоистичен и несправедлив.

Той пляска с ръце. Прислужникът, който видимо слухти на вратата, идва и ме хваща за рамото. Отхвърлям го яростно и се обръщам към имама.

— Няма да напусна Витлеем, преди да се срещна с отговорно лице от вашето движение.

— Излезте оттук, ако обичате — отсича имамът и взема Корана от статива.

Сяда отново върху възглавницата и се прави, че мен вече ме няма.

Ким звъни на мобилния ми телефон. Много е ядосана от начина, по който я изоставих. За да си изкупя греха, приемам тя да дойде при мен във Витлеем и й определям среща на бензиностанцията в началото на града. След това отиваме при млечната ми сестра, която не се е възстановила от последния пристъп на болестта си.

Сигурни, че хората на имама непременно ще се появят, ние оставаме до леглото на Лейла. Ясер се присъединява към нас малко по-късно. Той заварва Ким да се занимава с жена му и не се опитва да разбере дали е моя приятелка или лекарка, извикана по спешност. Оттегляме се в друга стая, за да поговорим. За да ми попречи да проваля края на деня му, той изрежда опасностите, които грозят пресата му за зехтин, дълговете, които се трупат, както и шантажа, на който го подлагат кредиторите му. Слушам го, докато остава без дъх. На свой ред му разказвам за деловата си среща с имама. Той се задоволява да кима с брадичка, а дълбока бръчка прорязва челото му. Внимателен е, не рискува да направи никакъв коментар, но поведението на имама сериозно го тревожи.

Вечерта, след като никой не идва да ме потърси, решавам да се върна в джамията. В една уличка ми се нахвърлят двама мъже. Първият ме хваща за яката и ме подкосява с крак; вторият ме изритва с коляно в кръста, докато падам. Пъхвам ранената си ръка под мишницата и се присвивам доколкото мога, за да се предпазя от ударите, които започват да валят от всички страни. Двамата мъже настървено ме налагат и заплашват, че ще ме линчуват, ако отново се появя наоколо. Опитвам се да стана и да допълзя до някоя врата, но те ме теглят за краката към средата на улицата и ме ритат по гърба и по бедрата. Случайните минувачи се разбягват и ме оставят на яростта на нападателите. Сред жестоките удари и виковете нещо избухва в главата ми и аз изгубвам съзнание…

Когато идвам на себе си, откривам, че съм обграден от сюрия хлапета. Едно от тях пита дали не съм умрял, друго му отговаря, че вероятно съм пиян — всичките отстъпват, когато сядам на задника си.

Вече е паднала нощта. Залитам и се подпирам на стените, краката ми треперят, а главата ми кънти. Хиляди акробатики са ми нужни, за да се добера до къщата на Ясер.

— Боже мой! — възкликва ужасено Ким.

Заедно с Ясер ми помагат да седна на една тапицирана пейка и се опитват да разкопчеят ризата ми. Ким се успокоява, когато открива, че освен контузиите и драскотините по тялото ми няма нито следа от хладно оръжие или от куршуми. След като ми оказва първа помощ, тя грабва телефона, за да извика полиция — Ясер е на път да получи инфаркт. Заявявам на Ким, че и дума не може да става за полиция, нямам никакво намерение да се оплаквам, особено пък за нанесения ми побой. Тя протестира, заявява, че съм луд и ме моли незабавно да я последвам в Йерусалим; категорично отказвам да напусна Витлеем. Ким си дава сметка, че съм напълно заслепен от омразата и нищо няма да ме отклони да следвам своята фиксидея.

На другия ден, със смазано тяло и накуцвайки, отново отивам в джамията. Никой не понечва да ме изхвърли. Вярващите наоколо мислят, че съм просто закъснял за молитвата.

Вечерта някой се обажда у Ясер и заявява, че след половин час ще дойдат да ме вземат. Ким ме предупреждава, че вероятно става дума за клопка, но мен не ме е грижа. Уморен съм да предизвиквам дявола и да получавам ритници от него; искам най-после да го видя целия, като съм готов да страдам до края на живота си.

При Ясер пристига някакво момче. То иска да го следвам до площада, където юноша поема щафетата. Младежът дълго ме разхожда из потъналото в мрак предградие; подозирам, че се върти в кръг, за да ме обърка. Най-после спираме пред западнало магазинче. До спуснатите наполовина железни кепенци ни чака мъж. Той отпраща младежа и ме приканва да го последвам в помещението. На края на коридор, осеян с празни щайги и изтърбушени кашони, ме посреща друг мъж. Влизаме в оскъдно осветен вътрешен двор, а оттам в гола стая, където ми нареждат да се съблека и да нахлузя анцуг и нови еспадрили. Мъжът ми обяснява, че това са мерки за сигурност и че полицията може да ми е лепнала подслушвателно устройство, за да следят всяка моя стъпка, затова проверява дали не нося микрофон или нещо подобно по тялото си. Час по-късно идва да ме вземе някаква камионетка. Завързват ми очите и ме просват на пода. Обикаляме известно време и чувам как някаква врата се отваря, за да пропусне колата. Залайва куче, но мъжки глас го укротява. Нечии ръце ме вдигат и махат лентата от очите ми. Намирам се в голям двор, в края на който въоръжени силуети са застанали на пост. Внезапно тръпки ме побиват; изведнъж ме хваща страх и се чувствам като плъх в капан.