Ерик-Еманюел Шмит - Одет Тулмонд и други истории

Уви, още щом привършиха закуската, надвисналата буря се разрази.

— Един прекрасен дъждовен ден — бе казал той, облегнат на парапета към парка.

Докато тя внезапно се бе почувствала като в затвор зад решетките от дъжд и принудена да изтърпи натежалите от скука часове, той тръгваше към деня със същата охота, каквато би изпитал под ослепително ясно небе.

— Един прекрасен дъждовен ден.

Тя го попита с какво един дъждовен ден може да бъде хубав, той й изброи нюансите в цвета, които щяха да придобият небето, дърветата и покривите по време на разходката им след малко, дивата мощ, която океанът щеше да разкрие пред тях, чадъра, който щеше да ги сближи, докато вървят, радостта, с която щяха да се приютят тук за по чаша топъл чай, дрехите, които щяха да съхнат край огъня, негата, която щеше да ги обземе, възможността, която щяха да имат да правят любов няколко пъти, момента, когато без бързане щяха да разказват живота си под чаршафите, като деца, подслонили се в палатка от бушуващата природа…

Тя го слушаше. Щастието, което той изпитваше, й се струваше абстрактно. Тя не можеше да го почувства. И все пак едно абстрактно щастие е по-добро от липсата на щастие. Реши да му повярва.

Този ден тя се опита да влезе в гледната точка на Антоан.

Докато се разхождаха из селото, тя се опита да забележи същите подробности като него: стария каменен дувар, а не спукания улук, очарованието на паветата, а не това, че са неудобни, пъстрата подредба на магазините, а не това, че са смехотворни. Наистина й бе трудно да се прехласва пред работата на някакъв грънчар — да се мацаш с глина през XXI в., когато навсякъде има пластмасови купи за салата! — или да се възторгва от плетенето на тръстикова кошница — то й напомняше за ужасното трудово обучение в гимназията, когато я караха да прави глупотевини за подаръци, които нито денят на бащата, нито денят на майката й позволяваха да разкара. Тя бе изненадана, че антикварните магазини не предизвикват досада у Антоан, той оценяваше стойността на предметите, докато тя надушваше в тях смъртта.

Докато вървяха по плажа, който вятърът нямаше време да изсуши между два порива на дъжда, краката й затъваха в тежкия като цимент пясък и тя не успя да се въздържи да изругае:

— На море в дъждовен ден, много мерси!

— Ама ти какво обичаш? Морето или слънцето? Водата е тук, хоризонтът е тук, необятността също!

Тя си призна, че никога преди това не бе поглеждала морето, нито брега, а само се бе възползвала от слънцето.

— Светоусещането ти е бедно — да свеждаш пейзажите до едното слънце.

Тя се съгласи, че е прав. Докато вървеше под ръка с него, малко вироглаво си даде сметка, че светът бе по-богат за него, отколкото за нея, защото той сам търсеше на какво да се удивлява, и го намираше.

На обяд седнаха в някакво ханче, което макар и шик, беше в селски стил.

— Това не те ли дразни?

— Кое?

— Че не са истински нито това ханче, нито тези мебели, нито това обслужване? Че обстановката е замислена единствено за клиенти като теб, за канарчета като теб. Качествен туризъм, но все пак туризъм!

— Това място съществува действително, кухнята му съществува действително и аз действително съм тук с теб.

Неговата искреност я обезоръжаваше. Но тя все пак показа упорство:

— Тъй че тук нищо не те шокира, така ли?

Той дискретно се огледа.

— Намирам атмосферата за приятна и хората за очарователни.

— Хората са ужасни!

— Що за приказки? Нормални хора.

— Ето, виж сервитьорката. Ами тя е ужасяваща.

— Хайде, хайде, тя е на двайсет години и…

— Напротив. Очите й са много сближени. Малки и много сближени.

— Е, и? Не бях го забелязал. А също и тя, мисля, защото ми изглежда убедена в своя чар.

— За щастие — иначе трябваше да се самоубие. А я го виж онзи, сомелиера — отстрани му липсва един зъб. Не видя ли, че не можех да го гледам в лицето, докато говореше с нас?

— Хайде, Елен, няма сега да се откажеш да общуваш с някого под претекст, че му липсва един зъб?

— Напротив.

— Но, моля те, от това той не става по-низш и недостоен за твоето уважение. Бъзикаш се с мен: човечността не се съдържа в съвършените зъби.

Когато той формулираше забележките си с общи теоретични съждения като това, тя чувстваше, че е глупаво да настоява.

— Нещо друго? — попита той.

— Например, хората от съседната маса.

— Е?

— Стари са.

— Това порок ли е?

— Би ли искал да бъда такава? С провиснала кожа, подут корем и увиснали гърди?