Ерик-Еманюел Шмит - Одет Тулмонд и други истории

— Ако ми позволиш, мисля, че когато остарееш, ще те обичам.

— Не говори глупости. Ами оная хлапачка?

— Какво? На нея пък какво й има?

— Изглежда като сврака. И няма врат. Всъщност, би трябвало по-скоро да я съжаляваме… като види човек родителите й!

— Какво им е на родителите й?

— Баща й носи перука, а майка й има гуша!

Той избухна в смях. Не й вярваше и мислеше, че се хваща за такива подробности, за да импровизира някакъв забавен скеч. А Елен наистина не се чувстваше добре заради онова, което й се набиваше в очи.

Когато един сервитьор на осемнайсет с развяна коса дойде да донесе кафето, Антоан се наведе към нея.

— Ами той? Хубаво момче. Не виждам какво можеш да му намериш.

— Не виждаш ли? Има мазна кожа и черни точки по носа. Порите му са огромни… разширени!

— Все пак си мисля, че всички момичета в околността тичат след него.

— На всичко отгоре е от типа „привидно чист“. Внимание! Съмнителна хигиена! Възпаление на нокътя на крака. Очаквай изненади при разопаковането.

— Тук вече си измисляш! Забелязах, че мирише на тоалетна вода.

— Именно, това е много лош знак! С парфюм се заливат не най-чистите момчета!

Без малко да добави: „Повярвай ми, знам какво говоря“, но се въздържа от този намек за своето минало на колекционерка на мъже, пък и тя не знаеше какво знае Антоан за това, тъй като идваше от друг университет.

Той се смя, докато тя млъкна.

През следващите часове се усещаше сякаш върви по въже над празнотата — само миг невнимание и щеше да изпадне в бездната на скуката. На няколко пъти съзря плътността й — на скуката — привличаше я и я насърчаваше да скочи и да доплува до нея, а тя усещаше световъртеж и желание да се хвърли с главата напред. Тъй че се вкопчи в оптимизма на Антоан, който, неуморен и с усмивка на уста, й описваше света, какъвто го виждаше той. А тя се държеше здраво за лъчезарната му вяра.

В края на следобеда, когато се върнаха във вилата, те дълго правиха любов и той толкова се постара да й достави удоволствие, че тя отпъди раздразнението си, затвори очи за подробностите, които я тровеха, и се бори да се включи в играта.

До мръкнало стигна изтощена. Той дори не подозираше мащаба на борбата, която тя бе водила цял ден.

А навън дъждът искаше да прекърши боровете като мачти.

Вечерта, над свещите и под боядисаните греди на няколкостотингодишния табан, докато пиеха скъпо вино, само името, на което ги бе накарало да преглъщат, той я попита:

— Въпреки че може да се окажа най-нещастният мъж на света, бих искал да ми отговориш: искаш ли да бъдеш жената на моя живот?

Тя беше на ръба на нервната криза.

— Ти, нещастен? Че ти не си способен на това. Всичко приемаш от добрата му страна.

— Уверявам те, че ако отговорът ти е отрицателен, ще ми бъде много зле. В теб ми е надеждата. Само ти можеш да ме направиш щастлив или нещастен.

Реално погледнато, онова, което й приказваше, бяха баналните, обичайни дрънканици при предложенията за брак… Но когато идваше от него, от тези два метра позитивна енергия и тези деветдесет килограма плът, готова за наслада, то я ласкаеше.

Запита се дали щастието не може да бъде заразно… Дали обичаше Антоан? Не. Той я въздигаше и я забавляваше. А също я дразнеше с непоклатимия си оптимизъм. Тя заподозря, че всъщност не може да го понася — толкова различен бе от нея. Дали да се ожени за своя близък враг? Със сигурност не. В същото време, от какво имаше нужда тя, която ставаше в лошо настроение и намираше всичко за грозно, несъвършено и ненужно? От своята противоположност. А Антоан безспорно беше точно нейна противоположност. Ако не обичаше Антоан, поне бе ясно, че има нужда от Антоан. Или от някой, подобен на Антоан. Дали познаваше и други? Да. Сигурно. В момента не се сещаше, но можеше да почака още и щеше да направи добре да почака. Колко време? И дали другите щяха да бъдат толкова търпеливи, колкото беше той? Ами тя, дали тя щеше да има търпение да чака още? Всъщност, да чака какво? Не й дремеше за мъжете, не се канеше да се омъжва и нямаше намерение да снася и да гледа деца. На всичкото отгоре утре небето нямаше да бъде по-добро и щеше да бъде още по-трудно да избяга от скуката. Поради всички тези причини тя отговори:

— Да.

Щом се върнаха в Париж, обявиха годежа и скорошната си сватба. Близките на Елен възклицаваха възхитени:

— Колко си се променила!

В началото Елен не отговаряше, а после, за да види докъде ще стигнат, им подхвърляше насърчително: