Ерик-Еманюел Шмит - Одет Тулмонд и други истории

— Ами не знам… сто.

Щом произнася тази сума Сезарио веднага започва да съжалява — иска прекалено много и надеждите му ще се провалят.

За Уанда сто долара е бакшишът, който утре ще даде на портиера на хотела. А за него са онова, с което ще се издължи на продавача на боите.

— Сто хиляди долара? — казва Уанда — Изглежда ми разумно. Купувам.

Ушите на Сезарио бучат, той е на ръба на сърдечния удар и се чуди дали е чул добре.

— А тази ще ми я дадете ли на същата цена? Така ще подчертае бялата ми стена в Марбея… О, моля ви…

Той машинално кимва с глава.

Суетният Гуидо Фаринели, който знае, че Уанда е известна с таланта си за успешни сделки, и загрижен да не остане назад в харчлъка, си избира друга цапаница. Когато се опитва да спори за цената, Уанда го спира:

— Скъпи ми Гуидо, човек не се цигани за цената, когато е пред такъв талант. Толкова лесно и толкова вулгарно е да имаш пари, докато да притежаваш талант… такъв талант…

Тя се обръща към Сезарио.

— Това е съдба! Товар! Мисия. Това оправдава всички неволи на един живот.

Тъй като идва време за отплаване, тя написва чековете, уточнява, че шофьорът й ще дойде да вземе картините привечер, и оставя Сезарио вкаменен и с бяла пяна по устата. Сцената, за която си е мечтал цял живот, се случва, а той не намира какво да отговори и едва се държи да не припадне. Иска му се да плаче, да задържи тази красива жена, да й каже колко тежко е било да прекара осемдесет години без капчица внимание или оценка, би искал да й разкаже за часовете нощем, през които бе плакал и си бе казвал, че всъщност най-вероятно е пълен нещастник. Благодарение на нея той е очистен от бедите си, от съмненията си и най-сетне може да вярва, че смелостта му не е била напразна, че ненапразно се е инатил.

Тя му протяга ръка.

— Браво, господине, гордея се, че се запознахме.

Тя унило гледаше как дъждът се сипе над гората на Ландите.

— Ама че мръсно време!

— Лъжеш се, скъпа.

— Какво? Я си покажи носа навън. Да видиш как тече от небето.

— Именно.

Той излезе пред къщата, направи няколко крачки към градината досами капките и с разширени ноздри, наострени уши и отметната назад глава, за да може най-пълно да усеща влажния дъх по лицето си, промърмори с притворени очи, сякаш душеше оловното небе:

— Един прекрасен дъждовен ден.

Изглеждаше искрен.

В този ден тя се убеди окончателно в две неща: той дълбоко я дразнеше и — ако можеше, никога нямаше да го напусне.

Елен не си спомняше някога да е преживявала съвършен миг. Като дете вече стряскаше родителите си със своето поведение, като непрекъснато подреждаше стаята, сменяше си дрехите и при най-малкото петънце и плетеше плитките си, докато се получи безупречна симетрия; когато я заведоха да ръкопляска на балета „Лебедово езеро“, потръпна от ужас, защото само тя забеляза, че редиците на балерините не бяха идеално прави, че пачките не падаха едновременно и че всеки път някоя балерина — не една и съща! — разкъсваше общото движение; в училище много се грижеше за нещата си и несръчното хлапе, което й върнеше измачкан учебник, предизвикваше сълзи, като отнемаше от потайностите на съзнанието й по един слой от оскъдното доверие, което тя оказваше на човечеството. Като девойка, тя реши, че природата не е по-добра от хората, тъй като установи, че двете й гърди — очарователни според всеобщото мнение — нямаха напълно еднаква форма, че един от краката й беше трийсет и осми номер, а другият трийсет и осми и половина и че въпреки усилията й, ръстът й нямаше да надвиши метър и седемдесет и един, а метър седемдесет и един — що за число е това? Като възрастна, тя прелетя над обучението по право и ходеше по университетските скамейки най-вече за да се запаси с евентуални годеници.

Малко момичета навъртяха толкова авантюри, колкото Елен. Онези, които се доближаваха до нейните изпълнения, колекционираха любовници поради сексуално хищничество или от душевно непостоянство, а Елен ги събираше от идеализъм. Всяко ново момче й изглеждаше най-сетне правилният; след изненадата от срещата и сред очарованието на първите разговори, тя успяваше да му вмени качествата, за които мечтаеше, а няколко дни и нощи по-късно, когато илюзията изчезнеше и той й се явеше такъв, какъвто е, тя го изоставяше също толкова твърдо, колкото го бе привлякла.

Елен страдаше от това, че искаше да накара да съжителстват две взаимноизключващи се изисквания: идеализма и прозорливостта.