Ерик-Еманюел Шмит - Одет Тулмонд и други истории

— Ти си на петнайсет. Вярно, че не личи, но аз знам, че си на петнайсет. Ще трябва да почакаш…

— Ами ако не искам да чакам…

— Ако не искаш да чакаш, прави каквото искаш, с когото си искаш. Но те съветвам да почакаш. Не бива да правиш любов, с когото и да е и както и да е.

— Нали затова избрах теб!

Изненадан от пламенността на момичето, Сезарио я погледна с друго око.

— Много съм развълнуван, Уенди, и можеш да бъдеш сигурна, че щях да кажа „да“, ако беше пълнолетна, кълна се. Щеше да е незабавно „да“. Или по-скоро нямаше да е нужно ти да ме молиш, аз щях да тичам след теб. Но щом не си…

Уанда потъна в сълзи и тялото й се разтресе от мъка. Сезарио свенливо се опита да я утеши, като внимаваше да я отблъсне точно когато тя се опитваше да се възползва и да се прилепи до него.

Няколко дни по-късно Уанда се върна на плажа, по-уверена заради обяснението от предишните дни: харесваше му и щеше да го има!

Беше размислила върху положението и бе решила да спечели доверието му.

Правеше се на примирена със съдбата си девойка, спря да го подкача и да го тормози и отново го заизучава, този път от психологическа гледна точка.

На трийсет и осем години Сезарио минаваше за онова, което в Прованс се нарича glandeur — хубавеляк, който живее от нищо — от рибата, която лови — и който мисли само как да се радва на слънцето, на водата и на момичетата, без да гради бъдеще. Но това не беше вярно, Сезарио имаше една страст — рисуваше. В дървената му колиба между плажа и пътя се трупаха десетки дъски — той нямаше пари да си позволи промазани платна — дребни четки и туби с бои. Макар никой да не го възприемаше така, Сезарио се имаше за художник. Ако не се бе оженил, ако не бе създал семейство, ако се задоволяваше с поредица от мацки, то не бе от незнание, както смятаха всички, а от саможертва, за да се посвети изцяло на артистичното си призвание.

За беда, един поглед стигаше, за да се разбере, че резултатът не си струваше разгърнатите усилия — Сезарио произвеждаше боклук след боклук, нямаше нито въображение, нито усет за цветовете, нито ръка на рисувач. Въпреки прекараните в работа часове, той нямаше шанс да се усъвършенства, тъй като страстта му бе придружена от пълна липса на самопреценка. Той възприемаше качествата си като недостатъци и недостатъците като качества. Несръчността си бе издигнал до ранг на стил, а спонтанното равновесие, което придаваше на обемите си в пространството, нарочно разрушаваше под претекст, че е „твърде класическо“.

Никой не вземаше насериозно творенията на Сезарио, нито галеристите, нито колекционерите, нито хората от плажа, още по-малко пък любовниците му. Според него това безразличие гарантираше неговия гений и той трябваше да продължава по избрания път до окончателното си признание, било то и посмъртно.

Уанда го разбра и се опита да го използва. По-късно запази тази техника за прелъстяване на мъжете, метод, който, използван умело, непременно води до победа: ласкателството. Не трябваше да прави комплименти на Сезарио за външността му, на него не му дремеше, че е хубав, защото го знаеше и се възползваше от това, а трябваше да се интересува от неговото изкуство.

След като изгълта няколко книги, които зае от библиотеката на института — история на изкуството, енциклопедия на живописта, биографии на художници, — тя се върна добре подкована за разговор с него. И съвсем скоро потвърди онова, което той тайничко си мислеше — че е прокълнат човек на изкуството и че като ван Гог ще се сблъска със сарказма на съвременниците си и ще се радва на слава след това, а междувременно не бива нито за миг да се съмнява в своя гений. Уанда придоби навика да стои с него, докато той цапоти, и се специализира в изкуството да се прехласва пред неговите мацаници.

Сезарио бе развълнуван до сълзи, че е срещнал Уанда. Вече не можеше без нея. Тя въплъщаваше онова, на което той дори не бе посмял да се надява — сродна душа, довереник, импресарио и муза. Ден след ден, тя му бе все по-нужна и всеки ден той все повече забравяше нейната младост.

И се случи това, което трябваше да се случи — той се влюби. Уанда го усети преди него и отново се заоблича предизвикателно.

В погледа му сега виждаше, че той вече страда за това, че не я докосва. Беше добро момче и заради своята честност все още се въздържаше, макар тялото и цялата му душа да желаеха да прегърнат Уанда.

Тъй че тя можеше да му нанесе последния удар.

Три дни се въздържа и не дойде, колкото да го разтревожи и да започне да му липсва. Късно вечерта на четвъртия ден влетя в колибата, обляна в сълзи.