Ерик-Еманюел Шмит - Одет Тулмонд и други истории

Последния ден — разходка до яхтата на Фаринели, „да, да, той е кралят на италианските сандали, фини, с двойно завързване на глезена, той и никой друг“ — понася Уанда и Лоренцо по тихите води на Средиземно море.

Жените бързо разбират целта на разходката — да се качат на палубата, където да покажат, на каквато и възраст да са, прекрасна пластика — твърди гърди, тънка талия и бедра без целулит. Уанда се отдава на това упражнение с естествеността на жена, която знае, че е изваяна съвършено и поддържана съвършено. Лоренцо — да, истинска находка — я обгръща с топъл поглед като влюбен. Нали е забавно? Уанда получава няколко комплимента, които оправят настроението й, и в това състояние, подсилено от провансалското розе, тя слиза с веселото стадо от милиардери на плажа на Сален, където „Зодиак“ ги оставя.

За тях е приготвена маса под сянката на сламен навес, под които се простира ресторантът.

— Искате ли да видите картините ми, дами и господа? Ателието ми е на другия край на плажа. Ще ви заведа, когато пожелаете.

Разбира се, никой не отговаря на този плах глас. Той излиза от един старец, който се е приближил на почтено разстояние. Хората продължават да се смеят и да говорят високо, сякаш той не съществува. Самият той има впечатлението, че не са го чули, защото пак подема:

— Искате ли да видите картините ми, дами и господа? Ателието ми е на другия край на плажа. Ще ви заведа, когато пожелаете.

Този път раздразнено мълчание показва, че са забелязали досадника. Гуидо Фаринели хвърля зъл поглед към управителя на ресторанта, който бързо се отзовава, доближава се до старика, хваща го за лакътя, повежда го и го сгълчава.

Разговорите продължават. И никой не забелязва, че Уанда е пребледняла.

Познала го е.

Въпреки годините, въпреки физическия упадък на колко ли е сега, на осемдесет? — тя се разтреперва щом разпознава интонацията му.

Веднага отстранява враждебно този спомен. Ненавижда миналото. Ненавижда най-вече това минало тук, миналото на немотията, и нито за миг, откакто бяха слезли, не си бе спомнила, че е идвала на този плаж на Сален и на този осеян с черни камъни пясък, толкова дълго тъпкан преди много време, време, което никой не помни, време, когато тя още не беше Уанда Уинипег. След това споменът се налага въпреки волята й и за нейна изненада й носи топло щастие.

Тя дискретно се обръща и поглежда стареца, когото малко по-далеч управителят на ресторанта е почерпил един пастис. Той все още има онзи малко объркан вид и учудването на дете, което не разбира света.

О, и на времето не беше особено умен. Това със сигурност не се е променило към добро. Но колко беше красив!…

Тя се хваща, че се изчервява. Да, тя, Уанда Уинипег, жената с милиардите долари, точно тя усеща как гърлото и бузите и пламват и започват да смъдят, както когато беше на петнайсет…

Уплашена е и се бои, че съседите й по маса ще забележат вълнението, което я обхваща, но вместо това полетите с розе разговори придобиват замах.

Усмихва се и избира да се измъкне от тях, като се връща в миналото си, без да помръдне и скрита зад тъмните очила.

По онова време беше на петнайсет. Според официалната й биография, тогава се е намирала в Румъния и е работела в цигарена фабрика; интересно, че никой не се сети да провери тази подробност, която най-романтично я превръща в една своеобразна Кармен, излязла от нищетата. Всъщност тя от няколко месеца живееше недалеч оттук, във Фрежюс, в училище за трудни подрастващи, повечето сираци. Тя не познаваше баща си, но по онова време майка й, истинската, беше още жива, обаче поради многобройните й рецидиви лекарите бяха предпочели да я отделят от дъщеря й, за да я откажат от наркотиците.

Уанда не се казваше Уанда, ами Магали. Тъпо име, което ненавиждаше. Вероятно защото никой не го бе произнасял с обич. Още тогава искаше да й викат другояче. Как ли беше по онова време? Уенди? Да, Уенди, като героинята от Питър Пан. На път за Уанда…

Тя се отричаше от името си, както и от своето семейство. И двете й се струваха грешка. От съвсем малка се бе почувствала жертва на някакво грешка с личността, сигурно бяха сбъркали майка й: смяташе се за предопределена за богатство и успех, а я бяха натикали в някаква миша дупка край пътя, при някаква бедна, дрогирана, мръсна и равнодушна жена. Гневът, предизвикан от чувството за несправедливост, ковеше характера й. Всичко, което щеше да изживее в бъдеще, произтичаше от отмъстителността и усещането, че поправя грешките — заради това смотано начало й дължаха обезщетение за вреди и пропуснати ползи.