Ерик-Еманюел Шмит - Одет Тулмонд и други истории

— Ужасно е, Сезарио, толкова съм нещастна! Иде ми да се самоубия.

— Какво е станало?

— Майка ми заповяда да се върнем в Париж. Повече няма да се видим.

Нещата се разбиха според предвиденото: той я зауспокоява в обятията си, тя бе неутешима, той също, той предложи да пийнат по капка алкохол, за да се съвземат, а след няколко чаши, много сълзи и също толкова докосвания, когато той вече не можеше да се контролира, те правиха любов.

Уанда бе възхитена от всеки миг през тази нощ. Момичетата от селото бяха прави — Сезарио обожаваше женското тяло. Тя имаше чувството, че е богиня, положена върху олтар, когато той я отнесе до леглото, а след това се отдаде на култа към нея до заранта.

Разбира се, тя избяга на зазоряване и се върна вечерта, разтърсена и разиграваща същото отчаяние. Няколко седмици всяка нощ обърканият Сезарио се опитваше да утеши девойката, която обичаше, като я държеше на разстояние, а след това, след много ласки, прегръдки и ридания, попити по клепачите или под устната, от вълнение той в крайна сметка губеше моралните си принципи и любеше момичето със силата на своята страст. Когато придоби усещането, че е получила енциклопедични познания за отношенията на един мъж и една жена в леглото — тъй като той в крайна сметка я научи и на онова, което се харесваше на мъжа, — тя изчезна.

Върна се в училището и повече не се обади, усъвършенства изкуството на сладострастието с няколко нови мъже, а след това щастлива научи, че майка й е починала от свръхдоза.

Тя бе свободна и избяга в Париж, потопи се в нощния живот и започна своето социално изкачване, като се опираше на мъжкия пол.

— Връщаме ли се на кораба или си наемаме дюшеци на този плаж? Уанда… Уанда! Слушаш ли ме? Връщаме ли се на кораба или предпочиташ да вземем дюшеци на плажа?

Уанда отваря очи, втренчва се в объркания от това отсъствие Лоренцо и се провиква:

— А да идем да видим картините на местния художник?

— Хайде, хайде, сигурно е ужасно — възкликва Гуидо Фаринели.

— Защо пък не? Сигурно е забавно! — веднага одобрява Лоренцо, който не пропуска случай да покаже на Уанда своето раболепие.

Стадото милиардери се съгласява, че ще бъде забавна разходка, и следва Уанда, която се обръща към Сезарио:

— Нали вие ни предложихте да посетим вашето ателие?

— Да, госпожо.

— Е, добре, можем ли да се възползваме сега?

На стария Сезарио му трябват няколко секунди, за да разбере какво става. Привикнал да го овикват, сега е стреснат, че му говорят любезно.

Докато управителят на ресторанта го дърпа за ръката, за да му обясни коя е прочутата Уанда Уинипег и какво чест му оказва тя, Уанда установява пораженията на времето върху онзи, който някога беше най-красивият мъж на плажа. Косата е рядка и сива и той страда от прекаленото излагане на слънце, което година след година е направило стегнатата му кожа отпусната, петниста и грапава на лактите и коленете. Приведеното му, натежало тяло без талия няма нищо общо с някогашния славен атлет. Единствено зениците му са запазили онзи рядък цвят на зелена стрида, само дето не са вече така блестящи.

Уанда не се е променила много, но не се бои, че той ще я разпознае. Изрусена и скрита зад слънчевите очила, с по-нисък глас, руски акцент и най-вече с богатството си, тя не се бои, че някой може да я познае.

Влиза първа в колибата и веднага възкликва:

— Великолепно е!

В продължение на една минута тя изненадва и стъписва групата с бързина — те няма да имат време да видят цапаниците със собствените си очи, а ще ги видят през нейните. Вдига всяка картина и намира от какво да се изненада или да се възхити. В продължение на половин час мълчаливата Уанда Уинипег става възторжена, бъбрива и лирична, каквато още не са я виждали. Лоренцо не вярва на ушите си.

Най-втрещен остава Сезарио. Безмълвен и сепнат, той се пита дали сцената, която преживява, се случва наистина, и очаква злия смях или саркастичната забележка, която да му покаже, че се подиграват с него.

Сега възклицанията идват от богаташите, а възхищението на Уанда се оказва заразително.

— Наистина е оригинално…

— Изглежда несръчно, а е адски пипнато.

— Сигурно Русо Митничаря, ван Гог или Роден са изглеждали по същия начин на своите съвременници — заявява Уанда. — А сега да не губим повече времето на господина — колко?

— Моля?

— За тази картина колко? Представям си как ще я сложа в апартамента си в Ню Йорк и по-точно срещу леглото ми. Колко?