Ерик-Еманюел Шмит - Одет Тулмонд и други истории

И отново се учуди — тя никога не поръчваше „Блъди Мери“! Всъщност, дори не си спомняше да го обича.

Загледа се в дълбоко сивото небе и забеляза, че причернелите от тежест облаци скоро щяха да се спукат. Надвисваше буря.

Недалеч от нея един мъж също наблюдаваше играта на стихиите.

Елен усети боцкане в месестата част на бузите. Какво ли ставаше? Кръвта нахлу в лицето й, силно туптене обтегна вените на врата и, а сърцето й заби ускорено. Тя се опита да си поеме въздух. Дали щеше да получи сърдечна криза?

Какво пък? Все някак трябва да се умре. Хайде, време е. По-добре да стане тук. Пред тази величествена гледка. Всичко трябваше да свърши тук. Значи, ето защо имаше усещането за предстоящо важно събитие, докато изкачваше стълбите.

В продължение на няколко секунди Елен разтвори ръце, успокои дишането си и се приготви да си отиде. Затвори клепачи, отметна глава назад и сметна, че е готова: съгласна бе да умре.

Не стана нищо.

Не само не изгуби съзнание, но когато отново отвори очи, бе принудена да установи, че й е по-добре. Какво? Човек дори не може да заповяда на тялото си да умре, така ли! И не може да издъхне ей така, толкова лесно, колкото да изгаси осветлението?

Тя се обърна към мъжа на терасата.

Той бе по шорти и показваше красиви, мощни крака, едновременно мускулести и издължени. Елен се загледа в стъпалата му. От колко ли време не бе поглеждала мъжки стъпала? Вече не помнеше, че харесва мъжките стъпала, тези широки крайници, които имат толкова противоречиви качества, твърди пети и нежни пръсти, гладки отгоре и грапави отдолу, толкова здрави, че носят едри тела, а толкова крехки, че се боят от ласки. Тя се плъзна от прасците нагоре към бедрата, като следваше напрежението и силата, стаени под кожата, и се хвана, че има желание да докосне тези руси косъмчета, този лек мъх, тъй приятен за ръката.

Бе обходила света и бе видяла какви ли не начини на обличане, но реши, че съседът й е доста смел. Как смееше да излага по този начин краката си на показ? Късите му панталони не бяха ли неприлични?

Тя го загледа и разбра, че не е права. Късите му панталони си бяха съвсем нормални, тя вече бе виждала стотици мъже с такива. Значи той беше…

Той усети, че го гледат, и се извъртя към нея. Лице от златист бронз, белязано от открити бръчки. И някакво неспокойство в зелените ириси.

Притеснена, тя също се усмихна, а след това се вкопчи в гледката на океана. Какво щеше да си помисли той? Че го ухажва. Ама че ужас! Тя хареса изражението му. Имаше честно, искрено, открито лице, макар чертите му да издаваха склонност към тъга. На каква възраст ли? Моята. Е, да, нещо близко, четиридесет и осем… Може би и по-малко, защото какъвто е загорял, спортен и с красиви малки бръчици, май не е човек, който ще се плеска с кремове под слънцето.

Внезапно настана безмълвие, във въздуха престанаха да бръмчат насекоми, а после, след четири секунди, западаха тежки капки. Тътен на гръмотевици тържествено обяви началото на бурята. Светлината подчерта контрастите, насити цветовете и ги овлажни, като вълна от пара, заливаща брега като прилив.

— Ама че мръсно време! — възкликна човекът.

Тя се изненада, когато се чу да казва:

— Не, грешите. Не бива да казвате „какво мръсно време“, а „какъв прекрасен дъждовен ден“.

Мъжът се обърна към Елен и се втренчи в нея.

Тя изглеждаше искрена.

В този миг той окончателно се убеди в две неща: силно желаеше тази жена и ако можеше, никога не би я напуснал.

Този път я бе видяла добре! Жената бе преминала в дъното на хола, бе я погледнала удивено и бе изчезнала в сянката на кухнята.

Одил Версини се поколеба какво трябва да направи — да я последва, или да избяга от апартамента колкото й крака държат?

Коя бе тази натрапница? Беше най-малко за трети път… Предишните й появявания бяха много бегли и Одил бе помислила, че въображението й си прави шеги, но този път двете бяха имали време да разменят погледи и дори й се бе сторило, че щом изненадата изчезна, другата бе направила уплашена физиономия, докато се измъкваше.

Без да разсъждава повече, Одил тръгна по следите й и се провикна:

— Спрете, видях ви! Излишно е да се криете, няма изход!

Одил се втурна във всяка стая, в спалнята, в кухнята, в тоалетната и в банята — нямаше никого.

Оставаше само дрешника в края на коридора.

— Излезте! Излезте, или ще извикам полиция!

Нито звук не шукна в дрешника.

— Какво правите в дома ми? Как влязохте?