Ерик-Еманюел Шмит - Одет Тулмонд и други истории

Тя прещрака арабските канали, засегната, че в тях толкова малко се интересуват какво се случва в Европа. Но да си кажем честно, за тях жегата…

За да й е чиста съвестта, реши да изпие чаша вода, и щом тръгна към кухнята, отново изпита онова странно чувство — натрапницата бе тук!

Върна се назад, бързешком се огледа. Нищо. И все пак, беше й се сторило… За части от секундата лицето на старицата й се бе появило, вероятно отразено от някоя лампа, ъгълчето на някое огледало или лака на някой скрин. Образът я бе стреснал.

През следващия час огледа апартамента от горе до долу. След това поне десетина пъти провери дали старите й ключове не могат да отключат новите ключалки. И най-сетне успокоена, тя си направи извода, че старицата й се е привидяла.

Върна се в хола, включи телевизора и докато вървеше към канапето, ясно я видя в коридора. Както и последния път, старицата се закова на място, паникьоса се и избяга.

Одил се хвърли на канапето и сграбчи най-близкия телефон. От полицията й обещаха бърза намеса.

Докато ги чакаше, Одил вече не изпитваше същите чувства като предния ден. Преди страхът й бе насочен към нещо определено и се отнасяше до непознатата в килера и нейните мотиви. Сега страхът бе отстъпил място на ужаса. Одил бе изправена пред загадка: как ли онази бе дошла днес, след като системата на заключване бе изцяло подновена?

Полицаите я откриха в шок. Понеже бяха идвали и предния ден, те разбраха какво трябва да търсят из апартамента.

Тя не се изненада, когато те дойдоха при нея в хола след дълго тършуване, за да й кажат, че не са видели никого.

— Ужасяващо — обясни тя. — Тази сутрин смениха ключалките, никой, освен мен няма новата връзка ключове, а тази жена е намерила начин да влиза и да излиза.

Те седнаха срещу нея, за да си записват.

— Госпожо, извинете, че настояваме, но наистина ли видяхте отново старицата?

— Знаех си, че ще кажете това. Вие не ми вярвате… аз също нямаше да си повярвам, ако не го бях преживяла. Не мога да ви се сърдя, че ме вземате за луда, разбирам… много добре разбирам… Вероятно ще ме посъветвате да ида на психиатър, не, не възразявайте, на ваше място аз точно това щях да кажа.

— Не, госпожо, ние се придържаме към фактите. Старицата същата ли беше като вчера?

— Но облечена по различен начин.

— Прилича ли тя на някого?

Този въпрос затвърди убедеността на Одил, че полицаите смятат, че тя има връзка с психиатрията. Можеше ли да им се сърди?

— Ако трябваше да я опишете, за кого щяхте да си помислите?

Одил се замисли: ако им призная, че тя смътно ми напомня на майка ми, окончателно ще ме сметнат за невменяема.

— За никого. Не я познавам.

— И според вас какво иска тя?

— Откъде да знам, нали ви казвам, че не я познавам.

— От какво се боите по отношение на нея?

— Вижте, скъпи господине, не се опитвайте да ми правите дивашка психоанализа! Вие не сте лекар, а аз не съм болна. Тази особа не е проекция на моите страхове или фантазми, а натрапница, която влиза в моя дом по не знам каква причина.

Одил се разлюти, полицаите измърмориха някакви неясни извинения и точно в този миг й просветна.

— Пръстените ми! Къде са ми пръстените?

Тя се хвърли към скрина до телевизора, отвори чекмеджето и размаха една празна купичка.

— Пръстените ми ги няма!

Поведението на полицаите веднага се промени вече не я вземаха за откачена, тъй като случаят отново влизаше в рационалната им рутина.

Тя изброи и описа пръстените си, назова стойността им, не можа да се въздържи да спомене по какъв случай мъжът й ги бе подарил, и подписа протокола.

— Кога се връща съпругът ви?

— Не знам. Не ме предупреждава.

— Добре ли сте, госпожо?

— Да, не се безпокойте, добре съм.

Когато си тръгнаха, всичко бе станало обикновено, натрапницата бе сведена до обикновена крадла, която действа с объркваща дискретност, но това обикновено нещо прекърши нервите на Одил и тя рухна в пристъп на сълзи.

— Две хиляди и седемстотин починали от горещините. Има подозрения, че правителството крие реалния им брой.

Одил също бе убедена в това. Според собствените й изчисления броят беше по-голям. Нали и тази сутрин бе забелязала във водосточните тръби две мъртви врабчета?

На вратата се звънна.

Тъй като външният домофон не бе звънял, беше или съседът, или съпругът й. Макар да имаше ключове, той имаше навика да стои в коридора и да звъни, за да обяви, че се връща от мисия, и да не изненада прекалено много Одил.