Ерик-Еманюел Шмит - Одет Тулмонд и други истории

— Ами ето, разбрал сте — ще трябва да ме отведат насила. Иначе нищо няма да стане. А сега си тръгвайте и не се връщайте повече. От днес си сменям лекаря.

Същата вечер, от гняв, Одил се замисли дали да не прекрати дните си и я спря единствено мисълта, че това прекалено добре устройва съпруга й и ужасната Ясмин.

Не, Одил, съвземи се. В края на краищата си млада… на колко си?… Трийсет и две или трийсет и три… ох, винаги забравям, животът е пред теб, ще срещнеш друг мъж и ще създадеш семейство с деца. Този Шарл не те заслужаваше, по-добре, че го откри бързо. Я си представи, че беше упорствала до менопаузата…

Тя внезапно изпита нужда да побъбри за това с Фани, най-добрата си приятелка. От колко ли време не й се бе обаждала? Заради това жежко лято бе позагубила представа за времето. Заедно с цялата нация, май и тя бе по-замаяна, отколкото й се струваше в закътания и сенчест апартамент? Тя взе тефтерчето с телефоните, а след това го захвърли надалеч.

— Няма нужда да проверявам телефона на Фани. Ако знам някой наизуст, то е точно нейният.

Тя набра номера и един глас, който излизаше от съня, й отговори.

— Да?

— Извинете за притеснението, може ли да говоря с Фани?

— Фани ли?

— Фани Депре. Да не съм объркала номера?

— Фани почина, госпожо.

— Фани! Кога?

— Преди десет дни. От дехидратация.

Горещниците! Докато Одил глупаво осчетоводяваше труповете пред телевизора си, и за секунда не бе помислила, че приятелката й може да е жертва на този мор. Тя затвори, без да успее да каже и дума повече, нито да поиска подробности.

Фани, милата й Фани, съученичка от гимназията, Фани, която вече имаше две деца… каква трагедия! И толкова млада, родена през същата година като нея… Значи не само старци и бебета умираха, но и хора в разцвета на силите… Кой ли й бе отговорил по телефона? Тя не познаваше този дрезгав тембър… Вероятно някой стар чичо.

Травматизирана Одил изгълта бутилка вода, преди да се оттегли в стаята си да плаче.

— Петнайсет хиляди починали — обяви говорителят с квадратното лице като желязна врата.

— Скоро петнайсет хиляди и един — въздъхна Одил и глътна дима от цигарата си, — защото не знам дали ми се остава в този тъй грозен свят.

Никаква надежда за захлаждане, никаква буря на хоризонта, добави журналистът. Земята се пукаше от болка.

За Одил също не се провиждаше никакъв изход. Сега натрапницата идваше по няколко пъти на ден и злобно разместваше нещата на Одил, която вече не успяваше да намери нищо.

След като портиерката си замина за Португалия — направо невъобразимо е колко портиерки има през лятото в Португалия, — покупките и готвената храна качваше нейната племенница, една нахалница с мазна походка, която дъвчеше дъвка и си сменяше коланите по цял ден, една тъпанарка, с която не можеше човек да си каже три свързани изречения.

Шарл не се показваше. Вероятно именно той се обаждаше по телефона и сигурно точно на него Одил отговаряше „Не“ и затваряше. Всъщност, той я занимаваше по-малко. Даже много малко. Това беше стара история. Или по-точно, той сякаш никога не бе съществувал. Сегашното притеснение на Одил бе да поднови регистрацията си в университета и вероятно заради летните заместници на персонала не успяваше да се свърже с точния човек, за да се презапише. Това много я дразнеше.

Сега имаше силно желание да се посвети на учението си. Когато не си почиваше пред канала с непрекъснатите информационни емисии, тя посвещаваше цели часове на ученето, като четеше книги за Средния Изток, усъвършенстваше езици и довършваше започнатия увод на дипломната си работа.

Научният й ръководител също бе неоткриваем. Изглеждаше сякаш климатичната катастрофа бе унищожила страната. Вече нищо не вървеше нормално. Родителите й също не отговаряха на телефона. Сигурно всички бяха избягали някъде на хладина.

Да се възползваме от това, за да се посветим на основните си задачи — казваше си Одил и с часове залягаше над усъвършенстването на структурата на абзаците или на ритъма на фразата. Давам си една седмица, за да завърша увода.

Това толкова я вълнуваше, че бе забравила да пие достатъчно течности. На всичкото отгоре климатикът й бе на път да се повреди — нагласяваше го на двайсет градуса и след като няколко часа страдаше, го намираше на трийсет, трийсет и два градуса, или пък на петнайсет! След мъчително издирване откри книжката с упътване и извика монтьора да й го поправи. Той изгуби половин ден да работи по него и заключи, че нищо не разбирал, може би някъде не правел контакт, но всеки уред сега бил проверен и работеше безупречно. А пък още на другия ден датчиците във всички стаи показваха най-разнообразни и често най-стъписващи температури.