Ерик-Еманюел Шмит - Одет Тулмонд и други истории

Тя реши, че няма нужда да вика техника, защото разбра избора на тези повреди — натрапницата. Без никакво съмнение старицата се забавляваше да сменя указанията зад гърба й.

Одил започна да се чувства като сдъвкана — работата, горещината и това, че забравяше да пие течности — тя реши да издебне натрапницата, да я хване с ръка в торбата и веднъж завинаги да приключи с нея. Щом се увери, че е сама, тя се скри в килера за метлите, угаси лампата и зачака.

Колко ли време стоя на пусия? Не можеше да каже. Човек би помислил, че старата дама знаеше, че я чакат… След няколко часа, мъчена от жажда, Одил излезе от шкафа и се върна в хола. Там, Господ знае защо, изведнъж й се прищя един пастис, тя отвори бара, сипа си чашка и след като отпи, нещо странно привлече вниманието й.

В библиотеката една книга носеше нейното име, Одил Версини, изписано на гръбчето. След като я извади от етажерката, тя остана смаяна от корицата — ставаше въпрос за нейната дипломна работа, дипломната работа, която сега пишеше. Намери я завършена, цяла, отпечатана върху четиристотин страници и издадена от престижен издател, за когото дори не смееше да мечтае.

Кой ли й е погодил тази шега?

Погледът й пробяга по първите страници и тя пребледня още повече. Откри съдържанието на своя увод, онзи, върху който се мъчеше от няколко дни — само че завършен, по-добре написан, по-овладян.

Какво ставаше тук?

Тя вдигна глава и видя натрапницата. Старата дама спокойно я гледаше.

Не, това вече е прекалено.

Дръпна се, втурна се към шкафа, сграбчи стика за голф, който бе избрала за оръжие и се върна, за да се разправи окончателно с натрапницата.

Пред прозореца, който гледаше към градините на Трокадеро, Ясмин гледаше дъжда, който тъкмо бе помирил земята с небето и бе прекъснал епидемията от смърт.

Стаята зад нея не се бе променила, все така претъпкана с книги, между които безценни колекции за познавачите на Средния Изток. Нито съпругът й, нито тя бяха имали време да променят подредбата или мебелите. Щяха да правят ремонти по-късно, но за сметка на това не се бяха поколебали да оставят мъничкия апартамент на околовръстното, където се тъпчеха с двете си деца, и да се преместят тук.

Тъкмо в момента зад нея Жером и Юго откриваха удоволствията на кабелната телевизия и непрекъснато щракаха по каналите.

— Страхотно е, мамо, има арабски канали!

Те не се задържаха на никое предаване и бяха по-скоро опиянени от това да имат толкова канали, отколкото привлечени от мисълта да се загледат в един от тях.

Мъжът й се прибра, плъзна се зад гърба й и я целуна по мястото, където започваше шията. Ясмин се извъртя и залепи гърди до неговите. Прегърнаха се.

— Знаеш ли, прелистих семейния албум, невероятно е колко приличаш на баща си!

— Не го казвай.

— Защо? Мъчно ти е, че е починал в Египет, когато си бил на шест годинки…

— Не, натъжава ме, защото започвам да мисля за мама. Тя често ме вземаше за него и ме наричаше Шарл.

— Не мисли за това. Мисли за майка си каквато беше в разцвета си, блестяща интелектуалка, духовита и енергична, която винаги много ме е впечатлявала. Забрави последните две години.

— Права си. Остана сама тук и не можеше да разпознае самата себе си заради пустия Алцхаймер… И понеже паметта й се изличаваше, тя непрекъснато се подмладяваше и вземаше за натрапница старата жена, която срещаше в огледалата. Намериха я със стика за голф пред разбитото стъкло — сигурно е искала да заплаши натрапницата и да се защити, понеже е помислила, че другата иска да я удари.

— Ще идем да я видим в неделя.

Ясмин погали бузите на Франсоа и добави:

— Сега, когато се върна във времето преди баща ти, не е толкова мъчително. Не ни обърква вече. Сега на колко е според нея?

Той отпусна глава на рамото на Ясмин.

— Понякога си пожелавам по-скоро да дойде денят, когато майка ми отново ще стане пеленаче, за да я притисна в обятията си. Най-сетне ще й кажа колко я обичам. Целувка за сбогом за мен. А за нея — целувка за добре дошла…

Може да се каже, че съществуваха две Еме 3 3 На фр. език aimèe означава „обичана“. — Бел.пр. Фавар. Една Еме преди раздялата. И една Еме след нея.

Когато Жорж й съобщи, че я напуска, на Еме й трябваха няколко минути, за да се убеди, че това не е кошмар или шега. Той ли, наистина, казваше това? Наистина ли го казваше на нея? Щом прие, че действителността я зашлевява по този начин, тя положи усилие да се увери, че все още е жива. Трябваше й доста повече време, за да установи тази диагноза: сърцето й бе спряло да бие, кръвта й да се движи, мраморно студено безмълвие бе вкаменило вътрешностите й, някакво вцепенение пречеше на очите й да мигат… но Жорж все така настояваше тя да го изслуша — „нали разбираш, скъпа, не мога повече да продължавам, всичко си има край“ — и да го гледа — петна от пот мокреха ризата под мишниците му — и да го надушва — опияняващия букет от миризма на мъж, на сапун и на освежено с лавандула бельо… С изненада и почти с разочарование тя установи, че ще го преживее.