Ерик-Еманюел Шмит - Одет Тулмонд и други истории

— Ето, наваксвам. Няма да могат да кажат, че поне един път не съм бил щедър към теб.

— Какво е това?

— Пикасо.

Тя бе махнала плата, който пазеше картината, бе погледнала творбата и бе попитала, за да се увери:

— Пикасо ли?

— Да.

— Истински?

— Да.

Едва бе посмяла да я докосне, да не би някоя нейна несръчност да я накара да се изпари, и бе изпелтечила:

— Как е възможно?… Как го направи?

— А! Моля те, никога не ме питай за това!

На момента тя бе взела това за свенливостта на мъж, който бе дал мило и драго, за да подари нещо на една жена. По-късно, като мислеше за изтормозеното му поведение, тя за малко се бе поддала на въображението си и се бе запитала дали не я е откраднал. А изглеждаше толкова горд с подаръка си… И беше честен човек.

Заради сигурността й бе подсказал да казва, че е фалшификат.

— Нали разбираш, скъпа, невероятно е някаква дребна секретарка, която живее в евтин блок да притежава Пикасо. Ще ти се подиграват.

— Прав си.

— Още по-зле. Ако някой отгатне истината, ще те оберат. Вярвай ми, най-добрата застраховка за теб е да не се разделяш с нея и да твърдиш, че е фалшификат.

И така, Еме бе представила картината на много редките посетители на апартамента й като „Моят Пикасо, копие, разбира се“, като подчертаваше шегата, прихвайки в смях.

Като погледнеше назад, хитрината на Жорж й се струваше сатанинска — да я принуждава да подчертава, че картината е копие, за да се убеди самата тя, че става въпрос за оригинал!

Но през следващите седмици я обхвана двояко чувство — от една страна, бе сигурна в измамата, от друга — все още се надяваше да не е права. Каквото и да й кажеха за картината, щеше да бъде разочарована. Разочарована, че си остава бедна, или разочарована, че трябва да отдаде дължимото на Жорж.

Рамката, пред която стоеше, се бе превърнала в ринг, на който се сблъскваха старата и новата Еме, онази, която вярваше в любовта и оригинала, и другата, която виждаше фалша у Жорж и у Пикасо.

Обезщетението й за безработица намаля, а на Еме й бе трудно да си намери работа. По време на интервютата за работа тя не изтъкваше никакъв коз — до такава степен не искаше да я вземат отново за глупачка, че пред работодателите заставаше една твърда, суха, затворена жена, която трупаше години, финансови изисквания и труден характер, неспособен да прави отстъпки, непрекъснато изпълнена с подозрение, че искат да я експлоатират, така твърда в отбранителната си позиция, та чак изглеждаше агресивна. Без да се усеща, тя се самоизключваше от вълната, към която претендираше, че принадлежи.

Тя изстърга и последните си спестявания и си даде сметка, че ако не се намери незабавно решение, ще изпадне в бедност. По рефлекс се втурна към чекмеджето със сметки и фактури, и трескаво затършува в него, като търсеше стария лист, на който беше записала номера, и се обади в Кан.

Отговори й някаква прислужница, записа обаждането й и се изгуби в тишината на голяма къща. След това Еме чу стъпки и позна накъсаното, сякаш агонизиращо дишане на Жорж.

— Еме?

— Да.

— Но какво става? Много добре знаеш, че не можеш да ми се обаждаш у жена ми.

В няколко изречения и без никакво затруднение, тя му нахвърли апокалиптичната картина на положението си. Не се наложи той да й помага много, за да я обземе жал към себе си, а новата й броня от цинизъм не й позволяваше да се умилява, та от изплашеното дишане на Жорж от другата страна на жицата я хващаше яд.

— Жорж, моля те, помогни ми — каза тя в заключение.

— Просто продай Пикасо.

Тя сметна, че не е чула добре. Какво? Той смееше…

— Да, скъпа моя, само трябва да продадеш Пикасо. Затова ти го подарих. За да те предпазя от нуждата, тъй като не можех да се оженя за теб. Иди продай Пикасо.

Тя затвори уста, за да не се разкрещи. Значи ще я взема за глупачка докрай!

— Иди при Танаев, на улица „Лисабон“ 21. Оттам го купих. Гледай да не те преметнат. Потърси Танаев-баща. А сега затварям. Жена ми идва. Довиждане, моя малка Еме, през цялото време мисля за теб.

Вече бе затворил. Страхлив и хлъзгав. Какъвто винаги е бил.

Ама че шамар! И то какъв шамар! Така й се пада! Не трябваше да му се обажда.

Еме застана пред картината и изля целия си гняв и унижение.

— Никога, чуваш ли, никога няма да отида при някой продавач, да ми потвърди той, че съм била тъпачка и че Жорж е бил мръсник, знам го вече, благодаря.

Но два дни по-късно, когато от електрическата компания заплашиха да й спрат тока, тя се качи в едно такси и нареди: