Ерик-Еманюел Шмит - Одет Тулмонд и други истории

— При Танаев, улица „Лисабон“ 21, моля.

Макар на посочения адрес да имаше само едно магазинче за детски дрехи, тя слезе с опакованата картина под мишница и мина през високата врата.

— Сигурно работи вътре или на първия етаж.

След като четири пъти изчете списъка с имената на живеещите в двата входа, затърси портиерка, която да й даде новите координати на Танаев, докато разбра, че богаташките сгради, за разлика от бедняшките, прибягват до услугите на безименни фирми за почистване.

Преди да си тръгне, все пак от предпазливост влезе в магазина за дрехи.

— Извинете, търся господин Танаев-баща и помислих, че…

— Танаев ли? Замина преди десет години.

— А, а знаете ли къде се е преместил?

— Преместил ли? Такива хора не се преместват, а изчезват. И точка.

— Какво искате да кажете?

— Когато се събере плячка, човек трябва да замине и да я скрие. Един господ знае къде е сега той — в Русия, в Швейцария, в Аржентина, на Бермудите…

— Ами… знаете ли… той ми продаде една картина преди години…

— Ох, горката!

— Че защо горката?

Търговецът видя, че лицето на Еме е изгубило цветовете си, и му стана чоглаво, че така бързо се бе разприказвал.

— Драга госпожо, нищо не разбирам от тези работи. А може картината ви да е чудесна и да струва куп пари. Ето, имам нещо за вас…

Той взе една картичка от някаква кутия, където събираше хвърчащи листчета.

— Ето, идете при Марсел дьо Бламент на улица „Фландр“. Той е експерт.

Щом прекрачи вратата на Марсел дьо Бламент, Еме изгуби надежда. Под тежките алени завеси, които поглъщаха всеки звук и външно влияние, смазана под огромните платна в позлатени резбовани рамки, тя усети, че вече не е в своя свят.

Величествена секретарка с кок като каска на главата си й хвърли подозрителен поглед иззад очилата с костени рамки. Еме със заекване разказа историята си и показа картината, а амазонката я отведе в кабинета. Марсел дьо Бламент огледа посетителката преди картината. Тя имаше усещането, че са я проучили от мокасините до врата и че той е оценил произхода и цената на всяка дреха или бижу, които носеше. Към картината хвърли само един поглед.

— Къде са сертификатите?

— Нямам.

— Документ за продажба.

— Подарък е.

— Можете ли да го получите?

— Не мисля. Този… човек изчезна от живота ми.

— Ясно. Може би можем да го получим от търговеца? Кой е бил?

— Танаев — промълви Еме почти засрамена.

Той повдигна единия си клепач и през окото му проблесна презрение.

— Очертава се много зле, госпожо.

— Все пак бихте могли да…

— Да хвърля поглед на картината ли? Права сте. Това е най-важното. Много добри творби идват при нас след дълго и съмнително лъкатушене. Само творбата е от значение, нищо друго, освен творбата.

Той си смени очилата и приближи до картината. Разгледа платното, пипна рамката, премери, огледа детайлите с лупа, отдръпна се, започна отначало.

Накрая постави ръце на масата.

— Няма да ми плащате консултацията.

— Така ли?

— Да. Няма нужда да добавям ново нещастие към вашето. Това е копие.

— Копие ли?

— Копие.

За да не се изложи тя се изсмя:

— Винаги съм казвала това на всички.

Като се върна вкъщи, Еме отново окачи картината над клетката с папагалчетата и се принуди да погледне истината за нещата — изпитание, през което не всички хора имат случай да преминат. Тя осъзна, че се е провалила в любовния си живот, в семейния си живот и в професионалния си живот. Докато се гледаше в голямото огледало в спалнята, забеляза, че изваяният й от упражненията и от микробиотичната диета силует устояваше на времето. Колко ли време още? Във всеки случай това тяло, с което сега бе тъй горда, тя обричаше само на огледалото на гардероба и не искаше да го даде на никого другиго.

Тръгна към банята с твърдото намерение да помързелува във ваната и с неясната мисъл да се самоубие.

Защо не? Това бе решение. Какво бъдеще ми остава? Без работа, без пари, без мъж, без деца, а скоро ще дойдат и старостта, и смъртта. Хубава програма… Логично погледнато, би трябвало да се самоубия.

Единствено логиката я водеше към самоубийство, тя нямаше никакво желание за това. Кожата й искаше топлата вана, устата й мислеше за пъпеша и остатъците от шунка, които я чакаха на кухненската маса, ръката й се увери в безупречната извивка на бедрата и се изгуби в косите, чиято копринена здравина оцени. Пусна водата и хвърли вътре разтворима капсула, която изпусна аромат на евкалипт.