Ерик-Еманюел Шмит - Одет Тулмонд и други истории

— Съвършен е, скъпа, съвършен! „Атьолие капилер“ на булевард „Виктор Юго“. Да, бяха ми говорили за него, но, знаеш, с фризьорите е като с мъжете ни — години наред сме убедени, че сме намерили най-добрия!

Сдържах сарказма си относно надутото название — „опьолие капилер“ — и си записах, че трябва да търся Давид — „гений, скъпа, истински гений“.

Същата вечер предупредих Самюел за бъдещата си метаморфоза.

— Мисля, че ще си сменя прическата.

Изненадан, той ме оглежда няколко секунди.

— Защо? Намирам, че си много добре.

— О, ти си винаги доволен и никога не ме критикуваш.

— Упрекваш ме, че нямам претенции ли? Какво не ти харесва у теб?

— Нищо. Иска ми се малка промяна.

Той грижливо си отбеляза тези мои думи, сякаш отвъд повърхността те разкриваха по-дълбоки мисли, и този втренчен поглед ме накара да променя разговора, а след това да изляза от стаята, защото нямах желание да бъда опитно поле за неговата проницателност. Основната черта на съпруга ми бе крайното внимание, което ми обръщаше, но то понякога започваше да ми тежи: и най-краткото произнесено от мен изречение се претегляше, анализираше и дешифрираше до степен да се шегувам понякога пред приятелките си, че съм се омъжила за своя психоаналитик.

— Оплаквай се ти! — ми отговарят те. — Имате пари, той е хубав, умен е, обича те и изслушва всичко, което му казваш. Какво искаш повече? Деца ли?

— Не, не още.

— Е, тогава имаш всичко, за да бъдеш щастлива.

„всичко, за да бъдеш щастлива“ — дали има друг израз, който да съм чувала по-често? Дали хората изобщо го използват, когато си говорят с другите, или го пазят само за мен? Щом се изразя мъничко по-свободно, веднага ми запращат в лицето този израз: „всичко, за да бъдеш щастлива.“ Имам чувството, че ми крещят: „Млъквай, нямаш право да се оплакваш“ — и хлопват вратата под носа ми. А пък аз не се оплаквам, просто искам да изразя справедливо — и с хумор — разни дребни настроения… Дали пък това не се дължи на тембъра ми, който прилича на този на майка ми; в него има нещо влажно и плачливо и сигурно създава впечатление, че се оплаквам? Или пък статутът ми на богата и добре омъжена наследница ми забранява разкриването на каквато и да било по-сложна мисъл пред хората? Един или два пъти се побоях, че тайната, която крия, сълзи иззад думите ми, но страхът продължи колкото едно потръпване, тъй като съм сигурна, че се владея до съвършенство. С изключение на Самюел и мен — и няколко специалисти, чиято уста е затворена от професионалната тайна — никой не знае.

И тъй, отидох в „Атьолие капилер“ на булевард „Виктор Юго“ и там наистина ми бе нужно да си спомня чудото, което бяха сторили със Стейси, за да изтърпя приема, който ми устроиха. Усукани в бели престилки жрици ме изтормозиха с въпроси за здравето ми, начина на хранене, спортните ми активности и историческа справка за косата ми, за да направят „баланс на косата ми“, след което ме зарязаха за десетина минути върху индийските възглавници с чаша билков чай, който миришеше на кравешка тор, преди да ме въведат при Давид, който победоносно ми заяви, че ще се заеме с мен, сякаш ме допускаше в някаква секта след успешно положен изпит. Лошото беше, че се почувствах длъжна да му благодаря.

Качихме се на първия етаж, където бе нареден един прекрасен салон с прости линии в стил „внимание, вдъхновявам се от хилядолетната мъдрост на Индия“. Тук услуги предлага цяла армия босоноги весталки — маникюр, педикюр, масаж.

Давид ме заизучава внимателно, а аз гледах отворената му риза върху косматите гърди и се чудех дали това е необходимо, за да стане човек фризьор. Той реши:

— Ще скъся косата, леко ще потъмня цвета в корените, след това ще я пригладя надясно и ще я бухна отляво. Истинска асиметрия. Имате нужда от нея. Иначе толкова правилното ви лице ще свърши в нещо като затвор. Трябва да освободите фантазията си. Въздух, бързо, въздух. Нещо неочаквано.

Вместо да отговоря се усмихнах, но ако бях по-смела, щях да го зарежа в този миг. Ненавиждам всеки, който уцелва целта, всеки, който толкова се доближава до тайната ми, че започва да подозира за нея, но бе по-добре да не обръщам внимание на подобни забележки и да използвам този Фигаро, за да си осигуря външност, която да ми помогне да я скрия по-добре.

— Напред, към приключението — заявих, за да го насърча.

— Искате ли в това време да се погрижат за ръцете ви?

— С удоволствие.

И ето в този момент съдбата се отприщи. Той повика някоя си Натали, която подреждаше разни козметични продукти по стъклени етажерки. Щом ме видя, тя изпусна всичко, което държеше.