Ерик-Еманюел Шмит - Одет Тулмонд и други истории

Грохот от строшени шишета разтърси светилището на косматата кожа. Натали смотолеви някакви извинения и се хвърли на земята да поправи щетите.

— Не знаех, че толкова я впечатлявам — рече Давид, за да омаловажи инцидента.

Кимнах с глава, макар да бях наясно — бях почувствала паниката на тази Натали като полъх по бузата си. Изплаши я това, че ме видя. Защо? Нямах усещането да я познавам — а аз съм добра физиономистка — но все пак затърсих в спомените си.

Когато стана, Давид й рече с кротък, но напрегнат от раздразнение глас:

— Добре, Натали, а сега госпожата и аз чакаме.

Тя отново пребледня и закърши ръце.

— Аз… аз… аз не се чувствам добре, Давид.

Давид ме остави за няколко мига и се оттегли с нея в гардеробната. Няколко секунди по-късно се върна с друга служителка.

— Шакира ще се погрижи за вас.

— Натали е болна, така ли?

— Нещо женско — заяви той с презрение, което се отнасяше до всички жени и техните неразбираеми настроения.

На излизане от „Атьолие капилер“ се наложи да призная, че Стейси беше права — Давид бе гений на ножицата и боята. Задържах се пред всяка витрина, която ме отразяваше, и виждах една усмихната и красива непозната, която ми харесваше.

Щом ме видя да влизам в хола, дъхът на Самюел секна — трябва да призная, че бях забавила и отработила своето влизане. Не само ми направи комплимент, без да ме изпуска от поглед, но и настоя да ме заведе в „Белия дом“, любимия ми ресторант, за да видят хората за каква хубава жена се е оженил.

Толкова радост бе заличила инцидента с паникьосаната маникюристка. Но така и не изчаках да стане време за ново подстригване, за да отида отново в „Атьолие капилер“, реших да се възползвам от останалите услуги, които то предлагаше, и така инцидентът се повтори.

На три пъти Натали изгуби ума и дума като ме видя, и направи така, че да не се доближава до мен, да не ме обслужва, да не ме поздравява и да се скрие в задните стаички.

Поведението й толкова ме изненада, че накрая ме заинтригува. Тази жена сигурно беше на четирийсет, като мен, с гъвкава походка, тънка талия над доста широк ханш и тънки ръце с издължени и силни длани. С наведена глава, когато заставаше на колене, за да обслужи някого, тя излъчваше смирение. Макар да работеше в шикозно и луксозно леговище, за разлика от колегите си, тя не се вземаше за служител на лукса, а за предана и мълчалива слугиня, почти робиня… Ако не ме отбягваше, щеше да ми бъде дори симпатична… Бях преровила паметта си до най-малките кътчета и бях убедена, че никога не сме се срещали, а не можех дори да подозирам, че съм предизвикала и най-малък професионален провал, тъй като във Фондацията по изящни изкуства, където работя, не се занимавам с наемане на кадри.

В течение на няколко сеанса схванах нейния страх — тя се боеше най-вече, да не би да я забележа. Всъщност не изпитваше към мен нито омраза, нито злоба, само искаше да стане прозрачна, щом се появях. Поради това вече не виждах никого, освен нея.

Стигнах до заключението, че крие някаква тайна. Бях експерт в прикриването, тъй че бях убедена в преценката си.

Ето така направих непоправимото: последвах я.

Скрита зад щорите на заведението до „Атьолие капилер“ и притаена под една шапка и големи слънчеви очила, издебнах тръгването на служителите. Както и очаквах, Натали бързо се сбогува с колегите си и слезе сама в един от входовете на метрото.

Метнах се след нея и се поздравих, че съм предвидила ситуацията, като предварително съм си купила билети.

И във вагона и при смяната на линиите тя не ме забеляза, толкова бях дискретна, а и натовареният час ми помогна. Разтърсвана от подскачането на вагоните и блъскана от пътниците, сметнах положението за абсурдно и забавно — никога не бях следвала мъж, още по-малко жена, и сърцето ми биеше до пръсване, както когато в детството си опитвах някоя нова игра.

Най-сетне, с торбите в ръка, тя тръгна из малките улички на „Бюто-Кай“, този някога революционен, а днес простонароден квартал, съставен от скромни работнически къщички; преди век в тях се тъпчели бедни пролетарии, изоставени, отритнати и изтласкани в покрайнините на столицата, а днес новите буржоа ги купуваха на цената на златото, за да си купят за съответната цена впечатлението, че притежават частен дом в центъра на Париж. Възможно ли беше една обикновена служителка да живее тук?

Успокоих се, когато прекоси цъфналите алеи на резиденциите и навлезе в онази зона, която си е останала работническа. Складове. Фабрики. Празни терени с купчини желязо по тях. Тя мина през една широка порта от промити дъски и в дъното на двора се пъхна в мъничка къщурка с овехтели кепенци.