Ерик-Еманюел Шмит - Одет Тулмонд и други истории

— Как се казва?

— Самюел.

Бях смазана. Не можех вече нито да продължа, нито да остана в ролята си. Измислих, че отново искам захар, за да отида до бара и да се върна. Бързо! Бързо! Трябва да импровизирам нещо!

Когато седнах, усетих, че сега пък той се е променил. Беше се отпуснал и се усмихваше с желанието да се разкрие.

— В крайна сметка, щом слагате фалшиви имена, мога да ви разкажа всичко.

— Разбира се — казах, като се опитах да не треперя.

Той се плъзна назад по седалката, за да се намести удобно.

— Баща ми е изключителен човек. Той не живее с нас, макар че е много влюбен в майка ми от шестнайсет години.

— И защо?

— Защото е женен.

— Има ли други деца?

— Не.

Тогава защо не остави жена си?

— Защото е луда.

— Какво?

— Пълна откачалка. Веднага ще се самоубие. Или нещо по-лошо. Способна е на всичко. Мисля, че изпитва към нея едновременно страх и жалост. Като компенсация, с нас е очарователен и успя да убеди мама, сестрите ми и мен, че не може да живее другояче.

— А? Имате сестри?

— Да. Две малки сестри. На десет и на дванайсет.

Момчето продължи, но аз не успявах да чуя и една дума, защото главата ми бучеше. Не схванах нищо от онова, което каза и което би трябвало силно да ме интересува — тъй като непрестанно се блъсках в онова, което току-що бях научила: Самюел бе изградил втори дом, пълноценно семейство и оставаше с мен под предлог, че съм неуравновесена.

Дали успях да оправдая задъханото си тръгване? Не знам. Във всеки случай извиках такси и щом се скрих зад стъклата на колата, изпаднах в нервна криза.

Не съм имала по-тежък период от следващите седмици.

Бях изгубила ориентирите си.

Самюел ми се струваше абсолютно чужд човек. Онова, което си мислех, че знам за него, уважението, което изпитвах към него, доверието, върху което се градеше обичта ми, всичко се беше провалило вдън земя — той водеше двоен живот, обичаше друга жена в друг квартал на Париж, и то жена, от която имаше три деца.

Тормозеха ме най-вече децата. Защото с това не можех да се боря. Една жена е противник, с когото мога да се състезавам, макар че по определени точки… но децата…

Плачех по цели дни, без да успея да скрия това от Самюел. След като се опита да разговаря с мен, той горещо ме помоли отново да отида при психиатъра ми.

— Моя психиатър ли? Защо пък моя психиатър?

— Защото ходеше при него.

— Защо намекваш, че е мой? Бил е измислен, за да лекува мен и само мен, така ли?

— Извинявай. Казах „твоя психиатър“, а трябваше да кажа „нашия психиатър“, защото ходихме при него години наред.

— Да! То пък една полза.

— Беше много полезно, Изабел, това ни помогна да се приемем такива, каквито сме, и да изживеем съдбата си. Ще ти запиша час.

— Защо искаш да ходя при психиатър, не съм луда — изкрещях.

— Не, не си луда, но когато човек го болят зъбите, ходи при зъболекар, когато го боли душата, ходи при психиатър. А сега ще ми се довериш, защото не искам да те оставям в това състояние.

— Защо? Мислиш да ме изоставиш ли?

— Какви ги приказваш? Точно обратното, казвам, че не искам да те оставя така.

— „Да те оставя.“ Казваш „да те оставя“?

— Наистина си на ръба на нервна криза, Изабел. И имам усещането, че повече те дразня, отколкото те успокоявам.

— Това поне си го разбрал!

— Имаш нещо против мен ли? Кажи го. Кажи го и да свършваме.

— „Да свършваме.“ виждаш ли, искаш да ме изоставиш…

Той ме взе в обятията си и напук на моето ръкомахане, нежно ме прикова към себе си.

— Обичам те, чуваш ли, и не искам да те напускам. Ако исках, щях да го направя преди много време. Когато…

— Знам. Няма нужда да го казваш.

— Ще е от полза да говорим за това от време на време.

— Не. Няма нужда. Това е табу. Вход забранен. Не преминавай. Край.

Той въздъхна.

До гърдите му, до раменете му, полюлявана от топлия му тембър, аз се поуспокоявах. Щом останех без него, отново започвах да се мятам. Дали Самюел стоеше с мен заради състоянието ми? Който и да било външен човек би отговорил положително, защото той беше само дребен служител в книгоиздателска къща, а аз бях наследила няколко милиона и недвижими имоти, но знаех пълното със скрупули отношение на Самюел към капиталите ми: беше продължил да работи след сватбата ни, за да не зависи от мен и да може да ми прави подаръци „със собствени пари“, беше отклонил опитите ми за дарение и бе настоял да се оженим с договор, който изключваше общото имущество. Точно обратното на някой лаком и користен съпруг. Защо оставаше в двойка с мен, щом някъде имаше жена и деца? Може би не обичаше достатъчно онази жена, за да споделя живота си с нея? Да, може би… И не смееше да й го каже… тя изглеждаше толкова обикновена… оправдаваше се с мен, за да не му се лепне някаква маникюристка… Всъщност, предпочиташе моята компания… Ами децата му? Познавах Самюел: как ли се стърпяваше да не живее с децата си? Трябваше много мощен мотив, за да му попречи… Но какъв? Аз ли? Аз, която не можех да му дам… Или подлостта? Заложената подлост? Онази подлост, която приятелките ми считат за основна характеристика на мъжете… В късния следобед, след като не успях да се вкопча в нито една мисъл, реших, че синът му е прав — бях се чалнала.