Ерик-Еманюел Шмит - Одет Тулмонд и други истории

— Ами да избере! Да отреже веднъж завинаги! Да иде при тях! Аз няма да се противопоставя.

— Изабел, той никога няма да успее.

— И защо?

— Защото ви обича.

— Самюел ли?

— Разкъсващо, страстно, неразбираемо и нерушимо, обича ви.

— Самюел…

— Повече от всичко…

След тези думи доктор Фелденхайм стана и си тръгна.

Изпълнена от нова нежност, вече не се борех срещу себе си или срещу някакъв чужд Самюел. Той ме обичаше. Обичаше ме толкова, че бе скрил от мен двойния си живот и го бе наложил на друга жена, макар тя да бе способна да разтвори тялото си за него и да му даде деца. Самюел…

Чаках го замаяна. Бързах да взема лицето му между дланите си, да го целуна по челото и да му благодаря за ненакърнимата любов. Щях да му заявя моята, моята недостойна любов, способна на съмнения, на ярост, на ревност, ужасната си нечиста любов, която изведнъж се бе пречистила. Щеше да научи, че го разбирам, че не бива нищо да крие от мен, че искам да дам част от състоянието си на семейството му. Щом е негово, значи е и мое. Щях да му покажа, че мога да надмогна буржоазните условности. Като него. От любов.

В седем Стейси прескочи да ме види. Успокои се като ме намери умиротворена и усмихната.

— Доволна съм да те видя такава след седмици плач. Напълно си променена.

— Не е от „Атьолие капилер“ — рекох през смях, — а защото осъзнах, че съм се омъжила за прекрасно момче.

— Самюел ли? Че коя жена не би го искала?

— Късметлийка съм, нали?

— Ти ли? Направо е неприлично. Понякога ми е тежко да остана твоя приятелка: ти имаш всичко, за да бъдеш щастлива.

В осем часа Стейси си тръгна. Решена да приключа с апатията, слязох в кухнята да помогна на готвачката за вечерята.

В девет Самюел още не се беше прибрал, но реших да не се тревожа.

В десет бях на ръба на нервна криза. Бях оставила вече двайсет съобщения на мобилния телефон на Самюел, който записваше думите ми, без да отговаря.

В единайсет тревогата така ме разкъсваше, че се облякох, изкарах колата си и без повече да му мисля, тръгнах към „Плас д’Итали“.

На „Бюто-Кай“ намерих вратата широко отворена и видях хора да сноват около сивата съборетина.

Затичах се, минах през отворената врата, прекосих преддверието, влязох навътре към светлината и открих Натали, рухнала в едно кресло, заобиколена от децата си и от съседите.

— Къде е Самюел? — попитах.

Натали вдигна глава и ме позна. Сянка от паника пробяга в черните й очи.

— Моля ви — повторих, — къде е Самюел?

— Почина. Преди малко. В шест часа. Сърдечна криза, докато играеше тенис с Флориан.

Защо никога не реагирам нормално? Вместо да се сгромолясам, да захлипам и да забия, аз се обърнах към Флориан, изправих обляното в сълзи момче и силно го притиснах към себе си, за да го утеша.

Нямаше търпение да я види отново. Щом автобусът, който возеше групичката, се заизкачва по лъкатушния път, водещ към сицилианското село, той не успя да мисли за нищо друго. Дали не бе подписал за това турне единствено за да се завърне тук? Иначе за какво прие? Пиесата не му харесваше, ролята още по-малко и за всичките тези неприятни усещания щеше да получи мизерен хонорар. Разбира се, той вече нямаше избор: или трябваше да приема такива ангажименти, или завинаги да се откаже от кариерата и да се захване с онова, което семейството наричаше „истински занаят“. Защото от години вече не можеше да избира ролите си, блясъкът му бе траял само един-два сезона, в началото, понеже бе надарен с неустоима физика и още не си бяха дали сметка, че играе като пън.

Именно по това време бе срещнал нея, загадъчната жена, в градчето, поставено като корона върху скалистия хълм. Дали се бе променила? Несъмнено. Но не чак толкова.

Всъщност и той не се беше променил много — Фабио бе запазил външността си на млад начинаещ, макар вече да не бе нито млад, нито начинаещ. Не, ако сега му липсваха добри роли, то не бе, защото се беше променил — все така се харесваше на жените, — а защото талантът му не бе на висотата на външността. Не се притесняваше да говори за това, включително с колегите си и с режисьорите, тъй като смяташе, че талантът, както и външността, са дарби по рождение. Беше получил едната, но му липсваше другата. И какво от това? Не всеки може да има голяма кариера, той се задоволяваше с мъничка кариера и това го устройваше. Защото обичаше не да играе — иначе би могъл да се усъвършенства, — а да живее този живот. Пътешествия, компании, игри, аплодисменти, ресторанти, момичета за една нощ.