Ерик-Еманюел Шмит - Одет Тулмонд и други истории

След приличните аплодисменти Фабио изтича в ложата си, взе бърз душ и се напръска с одеколон, защото подозираше, че особата, която стоеше зад подаръка, ще се покаже.

Донатела го чакаше в коридора до кулисите.

Фабио видя една много млада жена с дълги, придържани отстрани от една плитка коси, която изящно му протегна ръка.

Пропит от кавалерския тон на ролята си, той спонтанно й целуна ръка, което иначе не правеше.

— Вие ли сте? — попита той като мислеше за орхидеите.

— Аз съм — потвърди тя като притвори тежки клепачи с черни лъскави мигли.

Краката и ръцете и излизаха от една сякаш водна рокля от коприна или муселин — той не би могъл да каже — нещо леко, въздушно, скъпоценно, ориенталско, изборът на жена с нежно и гъвкаво тяло, жена, която не тежи много. Една робска гривна обгръщаше бялата й ръка, макар изразът „робска гривна“ да не подхождаше, когато ставаше въпрос за нея — човек имаше усещането, че се наслаждава на онази, която командва робите, по-скоро, която превръща хората в роби, нещо като Клеопатра, да, Клеопатра, настанила се на един сицилиански хълм, толкова величествена сила, примесена с чувственост, свенливост и първичност, се излъчваха от нея.

— Каня ви на вечеря. Приемате ли?

Трябваше ли да отговаря на този въпрос? И дали той изобщо го зададе?

Фабио си спомни, че й бе предложил ръката си и бяха тръгнали заедно.

Щом излязоха по павираните улици на историческото село под забулената луна, той видя, че тя ходи боса. А тя забеляза учудването му и изпревари въпроса:

— Да, така се чувствам по-свободна.

Заяви го това толкова естествено, че стана безапелационно.

Каква великолепна разходка във вечер, когато между прохладните стени се рееха аромати на жасмин, на копър и анасон. Хванати под ръка, те се изкачиха до най-високата част на цитаделата. Там имаше петзвездна странноприемница, възможно най-луксозната.

Тя вървеше към входа и той понечи да я спре, защото изобщо нямаше средствата да води там своето завоевание.

Изглежда, че Донатела бе прочела мислите му, защото го успокои:

— Не бойте се. Те са предупредени. Чакат ни.

Щом влязоха в салона всички членове на персонала наистина бяха застанали в шпалир и се поклониха пред тях. Докато минаваше по пътеката, хванал под ръка тази очарователна жена, Фабио се чувстваше сякаш отвежда булка към олтара.

Макар да бях единствените клиенти на този изтънчен ресторант, ги настаниха в сепаре, за да имат известна интимност.

Управителят се обръщаше към младата жена с пресилена учтивост и я наричаше „Принцесо“. Келнерът за вината правеше същото. Както и готвачът. Фабио си направи извод, че това сигурно е някое величество, отседнало тук, и че не забелязваха нейните ексцентричности от почит към ранга й, като й позволяваха да вечеря в ресторанта боса.

Сервираха им хайвер и разкошни вина, а ястията следваха едно след друго, пълни с въображение, вкусни, изключителни. Разговорът между сътрапезниците си оставаше поетичен — говореха за пиесата, за театър, за кино, за любов и чувства. Фабио бързо разбра, че трябва да избягва да задава лични въпроси на принцесата, защото тя се затваряше и при най-дребния въпрос. Откри също, че тя бе пожелала да вечеря с него заради двата сериала, които го бяха направили известен, и за своя изненада разбра, че накичен с романтичните герои, които е изиграл, той я впечатлява също толкова, колкото тя впечатлява него.

По време на десерта си позволи да стисне ръката й, а тя го остави да се приближи, той с новопридобита деликатност, достойна за героите му, й рече, че мечтае само за едно — да може да я притисне в обятията си, тя потрепери, притвори ресници, отново потрепери, а след това прошепна на един дъх:

— Последвайте ме.

Тръгнаха към голямото стълбище, което водеше към стаите и тя го отведе в апартамента си, най-луксозния, който Фабио някога бе виждал, пищно изобилие от кадифе и коприна, украсени с бродерии, персийски килими, подноси от слонова кост, инкрустирани кресла, кристални гарафи, сребърни бокали.

Тя затвори вратата, развърза въздушния шал, който се виеше около шията й, и му даде да разбере, че му се отдава.

Дали заради декора, достоен за източна приказка? Дали заради сластните ястия и вина? Дали заради нея, тъй странна, едновременно вироглава и облагородена, сложна и приличаща на животинче? Във всеки случай Фабио прекара изключителна любовна нощ, най-хубавата в живота му. И това можеше да потвърди и днес, петнайсет години по-късно.