Ерик-Еманюел Шмит - Одет Тулмонд и други истории

На зазоряване, когато слънцето се показа, той излезе от крехкия си любовен сън и се върна към действителността на своя ден — трябваше да измине осемдесет километра с трупата, за да играе следобед, а вечерта, в осем и половина го очакваха в хотела му — ръководителят на турнето пак щеше да му се ядоса и да му наложи глоба. Тъй че — край на съня!

Той се облече набързо, като се опита да не вдига много шум. Това бе единственият начин за него да продължи вълшебството.

Преди да излезе от стаята, той приближи до отпуснатата върху огромното легло с балдахин Донатела. Бледа, изящна, тъй тънка, с усмивка на устните, тя още спеше. На Фабио сърце не му даде да я събуди. Той мислено й каза довиждане, сега си спомняше, че стигна дотам да помисли, че я обича и винаги ще я обича, и избяга.

Сега автобусът преминаваше през вратите на цитаделата и отвеждаше трупата „Зелените охлюви“ в общинския театър. Директорът се качи отпред и с унил глас им съобщи, че е изкупена само една трета от залата. Изглеждаше, сякаш упреква тях.

Петнайсет години по-късно онова, което си мислеше, докато изоставяше Донатела, все така бе вярно… Той я обичаше. Да, още я обичаше. Ако не и повече.

Историята бе останала без финал. Може би затова все още продължаваше.

Слязъл на бегом от цитаделата, Фабио бе успял да стигне навреме в хотела и да си стегне багажа, към който бяха прибавили орхидеите от ложата му. Фабио бе скочил в колата — на времето, като артист в главна роля, имаше право на лимузина с шофьор, вместо да се блъска в автобуса с трупата като сега, — отново бе спал, след това се бе заклел, че ще се обади в луксозната странноприемница, но се наложи да репетира началото и края на спектакъла в един нов театър, да го изиграе веднъж, а след това отново и отново.

Беше отложил обаждането. А след това не бе посмял да се появи повече. Обичайният ход на живота му бе надделял и имаше чувството, че е сънувал, и най-вече, след като бе преровил своите спомени, бе разбрал, че Донатела на няколко пъти му бе намекнала, че за нея, както и за него, става въпрос само за една нощ, за едно чудо без бъдеще.

За какво да я безпокои? Тя бе богата, от знатен произход, вероятно вече омъжена. Той се примири с мястото, което му бе отредила: каприз за една нощ. Забавно му бе, че е бил мъж играчка в ръцете й, толкова удоволствие бе изпитал да осъществи нейните фантазии, а тя бе поискала това от него толкова мило и елегантно…

Автобусът спря да бръмчи, бяха пристигнали. Трупата „Зелените охлюви“ можеше да се порадва на два часа свобода преди срещата в театъра.

Фабио остави чантата си в тясната стая и пое към странноприемницата. Защо си бе наумил, че ще я види отново? Щом по онова време бе отседнала в този хотел, значи не живееше тук, тъй че нямаше причина да я открие днес.

— Всъщност не отивам на среща — заключи той горчиво. — Нито пък водя разследване. Отивам на поклонничество. Кръжа из спомените си, спомени от време, когато бях млад, красив и известен, време, когато можеше да ме пожелае дори принцеса.

Щом стигна до странноприемницата, той се впечатли повече, отколкото в миналото, защото сега по-добре знаеше цената на нещата — човек трябваше да има значителни доходи, за да отседне тук.

Той се поколеба дали да прекрачи вратата.

Ще ме изгонят. От пръв поглед се вижда, че нямам пари да си платя дори един коктейл в бара.

За да си вдъхне кураж, той си припомни, че е актьор и че има добра външност, затова реши да влезе в ролята и мина през вратата.

На рецепцията избегна младите служители и приближи до един шейсетгодишен портиер, който можеше не само да е работил тук преди петнайсет години, но и да е надарен с бързата памет на портиерите.

— Извинете, аз съм Фабио Фабри, артист, и отседнах тук преди петнайсет години. Дали тогава вече сте бил тук?

— Да, господине. По това време бях момче в асансьора. С какво мога да ви помогна?

— Ами, вижте, тук имаше една млада, много красива жена, някакво величество. Дали си спомняте за нея?

— Много особи с кралска кръв отсядат при нас, господине.

— Искаше да я наричат Донатела, макар че се съмнявам… Персоналът се обръщаше към нея с „Принцесо“.

Човекът с ключовете се зае да прелиства спомените си.

— Я да видим, принцеса Донатела, принцеса Донатела… Не, съжалявам, не се сещам.

— Не, не, сигурно ще си спомните. Освен че беше много млада и много красива, бе и доста ексцентрична. Например, ходеше без обувки.

Пришпорен от тази подробност, човекът възвърна част от паметта си и изведнъж възкликна: