Ерик-Еманюел Шмит - Одет Тулмонд и други истории

Да, по-добре този живот, отколкото онзи, който бяха предвидили за него. Но в едно отношение можеше да му се вярва: щеше да упорства колкото може по-дълго, само и само да не заеме мястото си в семейната ферма.

„Този син на селянин притежава красотата на принц“ — бе едно от заглавията на статиите, които телевизионната преса му посвети в началото, когато се появи в един сериал, който възпламени Италия за едно лято. „Принц Леокадио“. Ролята, която му донесе слава. Тя му донесе хиляди писма, писани от жени, някои предизвикателни, други ласкателни, някои интригуващи — и всичките влюбени. „Принц Леокадио“ му бе позволил да докопа роля във френско-германско-италиански сериал за един блестящ милиардер. Тази роля го изхвърли в канавката. Не само че ефектът на откритието, що се отнася до външността му, бе отминал, но и героят му, изпадащ в крайности, нееднозначен и обладан от противоречиви чувства, изискваше истинска актьорска игра. По време на снимките го нарекоха „манекена“, прякор, който пресата поде в коментарите си във връзка с жалката му игра. След това Фабио има само два ангажимента пред камера — един в Германия и един във Франция, защото в тези страни дублажът на неговия милиардер от професионални актьори бе придал малко илюзия на играта му. След това — нищо. Поне нищо значимо. Тази зима, докато гледаше по някаква носталгично настроена кабеларка епизодите на „Принц Леокадио“, който вървеше от четири сутринта, той преоткри себе си, вцепенен от ужас, намрази нелепата история и неубедителните като самия него партньори, които като него бяха изчезнали, и най-вече впитите костюми, обувките със смешни подметки, обемната къдрава прическа, която го оприличаваше на американска актриса от долнопробен сериал, и онзи падащ над дясното око кичур, който го лишаваше от поглед и правеше още по-неизразително правилното му лице. Накратко, единствено двайсетте му години извиняваха и оправдаваха присъствието му на екрана.

На завоя изникна средновековната катедрала, надменна, величествена, внушаваща страхопочитание с източените си зидове и полукръгли кули. Дали тя още живееше тук? Как ли щеше да я открие, не знаеше дори малкото й име. „Наричайте ме Донатела“, беше промълвила тя. В момента бе помислил, че това е нейното истинско име, но след толкова години анализ на това изречение, си бе дал сметка, че му е дала псевдоним.

Защо ли тази авантюра го бе белязала толкова? Защо ли мислеше за нея след петнайсет години, при условие, че бе обладал десетки жени?

Вероятно, защото Донатела се бе показала загадъчна и бе останала такава. Харесваме жените, защото те идват в обкова на незнайно каква загадка, и спираме да ги харесваме, щом спрат да ни интригуват. Смятат, че мъжете ги привлича само онова между крака им? Грешка — мъжете биват привличани повече от романтичната им страна, отколкото от половия им орган. Доказателство ли искате? Когато хората се отчуждават, то е по-скоро заради дните, отколкото заради нощите. Прекараните в разговори под ослепителното слънце дни помрачават аурата на дадена жена повече от нощите, в които са се преливали един в друг. Често на Фабио му се искаше да каже на женската половина: запазете нощите и изхвърлете дните, така ще задържите мъжете за по-дълго. Но се въздържаше — малко от предпазливост, за да не ги прогони, и много — защото беше убеден, че те няма да разберат и ще видят в това само потвърждение, че мъжете мислят само как да чукат; той искаше да каже, че големите фустогонци — като него — са мистици в търсене на загадка, които винаги предпочитат в женското създание по-скоро онова, което то не им дава, отколкото това, което им отдава.

Донатела се бе появила една майска вечер в кулисите на общинския театър след представлението. Беше две години след триумфалния му телевизионен дебют, когато вече бе тръгнал надолу. По онова време вече не го искаха на екрана, но заради това, че бе поне малко известен, му предложиха една от най-големите роли на сцената — „Сид“ на Корней, истински маратон от стихотворни монолози, които той скрупульозно произнасяше, без да ги разбира. Щом слезеше от сцената щастието му не бе, че е играл добре, а че е стигнал до края, без да сбърка, като спортист, който пробягва необичайно дълго разстояние. Макар и не толкова проницателен по отношение на себе си, колкото днес, той все пак усещаше, че публиката одобрява най-вече фигурата му и особено краката му, които изпъкваха в прилепналото трико.

Преди спектакъла пред ложата му оставиха огромна кошница с жълти и кафяви орхидеи. Нямаше визитка. По време на представлението, когато не беше негов ред да рецитира, Фабио не се бе сдържал да търси из залата кой ли му е изпратил такъв разкошен подарък. А белите прожектори го заслепяваха и му пречеха да оглежда публиката, скрита в полумрака, пък и проклетата пиеса…