Ерик-Еманюел Шмит - Одет Тулмонд и други истории

Състоянието ми се влошаваше. Това на Самюел също. По силата на странна емпатия тъмни кръгове тежаха около възпалените му очи, чертите му бяха изопнати от постоянен страх и го чувах как свисти, когато изкачва стълбите на богаташката ни къща, за да дойде в моята стая, от която вече не излизах.

Той ме молеше да бъда открита и да му обясня болката си. Естествено, това би било най-доброто, но аз отказвах. Още от детството си проявявам една дарба наопаки — винаги отхвърлям най-доброто решение.

Няма съмнение, че ако бях говорила с него или ако го бях помолила той да проговори, щяхме да избегнем катастрофата…

Затворена в себе си, наранена и вцепенена, мълчах и гледах на него като на враг. Под какъвто и ъгъл да мислех за него, го възприемах като предател: ако не мамеше мен, мамеше любовницата и децата си. Дали държеше на прекалено много неща или не държеше на нищо? Дали имах пред себе си човек нерешителен или най-циничния мъж на света? Кой бе той?

Силите ми се изчерпваха в ето такива подозрения. Бях объркана, не се сещах дори да ям или да пия, толкова отслабнах, че ми назначиха няколко инжекции с витамини и ме хидратираха със системи.

Самюел не изглеждаше по-добре. Но отказваше да се погрижи за себе си, болната бях аз. Наслаждавах се на тревогата му като стара любовница, която гризе последния кокал любов, и не ми мина през ум да надмогна егоизма си и да го насиля да се погрижи за себе си.

Доктор Фелденхайм, старият ми психиатър, дойде да ме види, вероятно изпратен от Самюел.

Колкото и да ми се искаше да споделя мислите си, успях да се удържа цели три сеанса.

На четвъртия, уморена да се дърпам, му разказах какво съм открила: любовницата, децата, нелегалното семейство.

— Най-сетне стигнахме и до това. Време беше да изплюете камъчето.

— Така ли? Така ли мислите? Това подхранва любопитството ви, нали, докторе. А за мен това не променя нищо.

— Скъпа ми Изабел, с риск да ви изненадам и най-вече да ме отлъчат от професията, ще наруша мълчанието, което се изисква от мен: в течение съм на това от много години.

— Моля?

— Още от раждането на Флориан.

— Флориан ли? Кой е Флориан?

— Младежът, когото сте разпитвали, синът на Самюел.

При това фамилиарно споменаване на онези, които рушаха семейството ми, усетих как в мен се надига гняв.

— Самюел ли ви каза?

— Да. При раждането на сина си. Мисля, че тайната беше прекалено тежка за него.

— Ах, чудовище такова!

— Не бързайте, Изабел. Оценявате ли в колко трудни ситуации животът поставя Самюел?

— Шегувате ли се? Той има всичко, за да бъде щастлив.

— Изабел, не на мен тия. Не забравяйте, че аз знам. Знам, че сте засегната от тази рядка болест…

— Мълчете.

— Не. Мълчанието носи повече проблеми, отколкото решения.

— Във всеки случай никой не знае какво е това.

— Женската импотентност ли? Самюел знае. Оженил се е за красива, забавна, прелъстителна жена, която обожава, а така и никога не е успял да прави любов с нея. Никога не е влязъл в нея. Никога не е успял да стигне до насладата заедно с нея. Тялото ви е затворено за него, Изабел, въпреки безбройните опити и различните терапии. Мислите ли от време на време за фрустрацията, която това предизвиква у него?

— От време на време ли? През цялото време, представете си! През цялото време! Но колкото и да се мразя и да се упреквам, това нищо не променя. Понякога предпочитам да ме беше напуснал преди седемнайсет години, когато го открихме!

— Но той остана. Знаете ли защо?

— Да. Заради милионите ми!

— Изабел, не на мен тия.

— Защото съм луда!

— Изабел, моля ви — не на мен тия. Защо?

— От жал.

— Не. Защото ви обича.

В мен нахлу плътно вътрешното безмълвие. Сякаш цялата бях покрита със сняг.

— Да, обича ви. Макар Самюел да си остава мъж като другите, естествен мъж, който изпитва нужда да прониква в женска плът и да има деца, той ви обича и продължава да ви обича. Не успя да ви напусне. Всъщност, той и не иска. Бракът ви го е накарал да живее като светец и това оправдава желанието му за няколко забежки навън. Един ден срещнал тази жена, Натали и помислил, че ако има връзка с нея, а след това дете, ще поиска и ще има силата да се отдалечи. Напразно. И се видя принуден да наложи на новото си семейство дистанция и своето отсъствие. Вероятно децата не знаят истината, но Натали я знае и я приема. Тъй че от шестнайсет години насам нищо не е просто за Самюел. На работа се мори, за да носи пари в двете семейства — на вас за подаръци, а на тях средства за живот, каталясва да бъде на разположение и да дава внимание и на двете страни, не се грижи за себе си, само за вас, само за другите. Прибавете към това и угризенията и чувството за вина. Упреква се, че живее далеч от Натали, от сина си и от дъщерите си, упреква се също, че лъже вас толкова отдавна.