Ерик-Еманюел Шмит - Одет Тулмонд и други истории

Това е. Бях стигнала до края на разследването си. Добре се бях позабавлявала, но нищо не бях научила. Какво друго можех да опитам? Изчетох по звънците шестте имена на наемателите в този двор и на складовете. Нито едно не ми говореше каквото и да било, пътьом отбелязах само името на един известен каскадьор и си спомних, че съм гледала репортаж за номерата му, които той разработвал именно в този двор.

И какво от това?

Не напредвах. Преследването ме бе развеселило, но не ми бе донесло нищо. Все още не знаех защо присъствието ми предизвикваше паника у тази жена.

Тъкмо щях да тръгна по обратния път, когато видях нещо, което ме накара да се подпра на стената, за да не падна. Възможно ли беше? Дали не полудявах?

Затворих очи и ги отворих, сякаш за да изтрия върху дъската на мозъка си илюзията, която въображението ми бе нарисувало върху нея. Наведох се. Отново погледнах силуета, който вървеше по уличката.

Да. Той беше. Видях Самюел.

Самюел, моят съпруг, само че с двайсет години по-млад.

Младежът слизаше по склона небрежно. На гърба му пълната с учебници чанта не тежеше повече от спортен сак. В ушите му един уокмен бръмчеше музика, която придаваше на походката му гъвкаво поклащане.

Мина покрай мен, отправи ми учтива усмивка, пресече дворчето и влезе в дома на Натали.

Трябваха ми няколко минути, преди да успея да помръдна. Умът ми веднага бе разбрал, макар една част от мен да се опъваше и да отказваше да разбере. Онова, което ми пречеше да приема действителността, бе, че когато юношата бе минал покрай мен с бялата си гладка кожа, гъстата коса и дългите крака с небрежната хъшлашка походка, бях изпитала силно желание към него, сякаш внезапно се влюбвах. Имах желание да стисна главата му между дланите си и да изпохапя устните му. Какво ли ми ставаше? Обикновено не бях такава… Обикновено бях обратното на това…

Това, че съм срещнала сина на съпруга си, неговия двойник с двайсетина години по-млад от него, предизвикваше у мен любовен възторг. Докато първо би трябвало да изпитам ревност към тази жена, аз бях пожелала да се хвърля в обятията на сина й.

Наистина нищо не вършех нормално.

Вероятно затова тази история трябваше да се случи…

С часове търсих пътя. Всъщност, сигурно съм вървяла слепешком и безсъзнателно, когато, вече по тъмно, една пиаца за таксита ми припомни, че трябва да се прибирам. За щастие, същата вечер Самюел се забави на някакъв конгрес, тъй че не се наложи нито да му давам, нито да искам от него обяснения.

През следващите дни криех колко съм съсипана, като се оправдавах с мигрена, която уплаши Самюел. Наблюдавах го как се грижи за мен с ново око — дали той знаеше, че аз знам? Сигурно не. Ако имаше двоен живот, как успяваше да бъде толкова предан?

Беше загрижен за състоянието ми и така нареди работните си часове, че да се връща да обядва с мен. Който не бе видял това, което бях видяла аз, никога не би се усъмнил в съпруга ми. Държеше се съвършено. Ако играеше комедия, значи беше най-добрият комедиант в света. Нежността му изглеждаше истинска и той не можеше да имитира тревогата, която струеше от него, нито облекчението му, когато си измислех подобрение.

Започнах да се съмнявам. Не, че съм видяла сина му, а че той още се вижда с тази жена. Дали изобщо знаеше? Знаеше ли, че тя му е родила син? Може би е било някаква стара връзка, старо влюбване, може би тази Натали, разочарована от вестта за женитбата му с мен, е скрила от него, че е бременна и е запазила момчето само за себе си. На колко ли години беше? Осемнайсет… Значи точно преди да се влюбим безумно… Накрая убедих себе си, че става въпрос именно за такова нещо. Изоставената е родила дете зад гърба му. Сигурно затова беше и страхът й при моята поява — беше я обзело угризение. Всъщност, тя не изглеждаше злобна жена, а по-скоро жена, мъчена от носталгия.

След седмица мнимо главоболие, реших да бъда по-добре. Избавих Самюел и себе си от тревогите и го помолих да навакса закъснението в работата си, в замяна, на което той ме накара да се закълна, че ще звънна при най-малко притеснение.

Останах във Фондацията само час, колкото да се уверя, че тя прекрасно си върви и без мен. Без да кажа на никого, се гмурнах в търбуха на Париж и хванах метрото към Порт д’Итали, сякаш до това странно и плашещо място може да се стигне само с подземен транспорт.

Без истински план и разработена стратегия трябваше да проверя хипотезата си. Лесно открих сивата улица, на която живееха момчето и майка му и седнах на първата пейка, която ми позволяваше да виждам входната врата.