Ерик-Еманюел Шмит - Одет Тулмонд и други истории

На какво се надявах? Да говоря със съседите. Да си побъбря с живеещите там. Да получа сведения по един или друг начин.

След два часа напразно чакане ми се припуши. Любопитно е за жена, която не пуши, нали? Да. Това ме развесели. Всъщност от известно време правех само необичайни неща — следях непозната, ползвах обществения транспорт, открих миналото на съпруга си, чаках на някаква пейка, купувах си цигари. И тъй, потърсих магазин за цигари.

Каква марка да избера? Нямах никакъв опит с цигарите.

— Същото — казах на продавача, който тъкмо бе обслужил една редовна клиентка от квартала.

Той ми подаде един пакет и очакваше, че ще му дам точната сума, като добра наркоманка, запозната с цената на удоволствията си. Протегнах една банкнота, която ми се стори достатъчна, а срещу това той с мърморене ми върна други банкноти и много монети.

Когато се обърнах, се сблъсках с него.

Самюел.

Всъщност, Самюел като млад. Синът на Самюел.

Той се засмя на изненадата ми.

— Извинете, изплаших ви.

— Не, не, аз съм заплес. Не усетих, че има някой зад мен.

Той се отдръпна, за да мина, и си купи ментови бонбони. Учтив и възпитан като баща си, не успях да се въздържа да си го помисля. Изпитах огромна симпатия към него, дори нещо повече, нещо неизказано… Сякаш опиянена от миризмата и животинското му присъствие, не се решавах да видя как се отдалечава.

Настигнах го на улицата и го извиках:

— Господине, господине, извинете ме…

Объркан, че по-възрастна от него дама го е нарекла господин — на колко ли години си мислеше, че съм — той се огледа, за да се увери, че се обръщам към него, и ме изчака на отсрещния тротоар.

Импровизирах някаква лъжа.

— Извинете, че ви притеснявам, журналистка съм и правя изследване върху съвременната младеж. Дали ще злоупотребя с времето ви, ако ви задам няколко въпроса?

— Как така? Тук ли?

— По-скоро на чашка в кафенето, където ме стреснахте.

Той се усмихна, привлечен от идеята.

— Кой вестник?

— Льо Монд.

Мигването на ресниците му показа, че е поласкан да сътрудничи на престижен вестник.

— Добре. Само че не знам дали съм представителен за днешната младеж. Често се чувствам толкова встрани.

— Не искам да представлявате днешната младеж, а да представлявате себе си.

Думите ми го убедиха и той ме последва.

Разговорът започна на две кафета.

— Не си ли записвате?

— Ще записвам, когато няма да мога да помня.

Той ми хвърли поглед, в който имаше одобрение, и не заподозря нито един от последователните ми блъфове.

— На колко сте години?

— На петнайсет.

Основната ми хипотеза моментално се стопи. Преди петнайсет години ние със Самюел сме били женени от две…

Измислих си, че не ми стига захар, за да се размърдам, да стана, да повървя няколко секунди и след това отново да седна.

— Какво очаквате от живота?

— Обожавам киното. Бих искал да стана режисьор.

— Кои режисьори обичате?

По темата, която го вълнуваше, момчето стана неизчерпаемо, което ми позволи да помисля над следващия въпрос.

— Тази страст към киното от семейството ви ли идва?

Той избухна в смях.

— Не. Със сигурност не.

Той изведнъж започна да изглежда горд, че има вкусове, които си е изградил сам и не са му по наследство.

— Майка ви?

— Майка ми е по-скоро от типа телевизионни сериали, нали се сещате, голям бъркоч, който трае със седмици с всичките му семейни тайни, незаконни деца, престъпления от страст и тям подобни…

— Тя какво работи?

— Разни работи. Дълго време гледаше старци по домовете. Сега работи в един салон за красота.

— А баща ви?

Той се затвори в себе си.

— Това част от изследването ви ли е?

— Не искам да ви принуждавам да бъдете недискретен. Успокойте се, ще се появите под фалшиво име и няма да кажа нищо, което ще позволи да ви разпознаят, вас или родителите ви.

— Така ли, страхотно!

— Интересуват ме отношенията ви със света на възрастните, начина, по който го възприемате и по който вмествате своето бъдеще в него. Затова отношенията, които поддържате с баща ви са показателни. Освен ако не е починал, и в такъв случай моля за извинение.

Внезапно ми мина през ум, че Натали може да го е накарала да вярва в смъртта на Самюел, за да скрие от него отсъствието му. Разтреперих се да не съм наранила горкото момче.

— Не, не е умрял.

— А… Заминал ли е?

Той се поколеба. Страдах от тази дилема, колкото и той.

— Не, виждам го често… По лични причини не обича да говорят за него.