Ерик-Еманюел Шмит - Одет Тулмонд и други истории

— Разбира се. Става дума за Роза.

— Роза ли?

— Роза Ломбарди!

— Роза Ломбарди. Подозирах, че Донатела е име, което е възприела само за една вечер. Знаете ли нещо за нея? Идва ли отново тук? Признавам си, че е жена, която човек не може да забрави.

Човекът въздъхна и фамилиарно се облегна на плота.

— Разбира се, че си спомням. Роза… Работеше тук като сервитьорка. Беше дъщеря на мияча на чинии, Пепино Ломбарди. Беше тъй млада, горката, когато я хвана левкемията, нали знаете, онази болест на кръвта… Всички много я обичахме. Тя толкова ни умиляваше, че се мъчехме да изпълняваме всичките й прищевки, докато не умря в болница. Горкичката, на колко ли беше? На осемнайсет?… от малка още обикаляше селото без обувки. На шега я наричахме Босоногата принцеса…

Спокойно, Одет, спокойно.

Тя бе толкова жива, тъй нетърпелива, тъй възторжена, че усещаше как полита, изоставя брюкселските улици, промъква се през коридора на фасадите и минава покрай покривите, за да настигне гълъбите в небето. Който и да видеше как леката й фигура катери хълма на Изкуствата, усещаше, че тази жена, с перо в къдравата коса, притежава нещо от птиците…

Тя щеше да го види! Наистина… да се приближи до него… Може би да го докосне, ако той й протегнеше ръка…

Спокойно, Одет, спокойно.

Беше на повече от четирийсет годни, а сърцето й се увличаше бързо като сърце на девойка. При всеки червен светофар, който я принуждаваше да изчака реда си на тротоара, по бедрата й пробягваха тръпки, а прасците й сякаш щяха да се втурнат напред, и тя имаше желание да прескочи колите.

Когато стигна пред книжарницата, там се виеше опашка като на голям празник и й съобщиха, че трябва да изчака четирийсет и пет минути, преди да стигне до него.

Тя хвана новата книга, от която книжарите бяха натрупали цяла пирамида, красива като коледна елха, и я заобсъжда със съседките си. Всички те бяха читателки на Балтазар Балзан, но никоя не бе тъй предана, точна и пристрастена като Одет.

— То е, защото съм изчела всичко от него, всичко, и всичко ми хареса — оправдаваше тя познанията си.

Почувства се много горда като откри, че най-добре познава автора и неговите произведения. Беше със скромен произход, денем работеше като продавачка, а нощем пришиваше пера, знаеше, че е с посредствен интелект, идваше с автобус от Шарлероа, изоставен миньорски град, и не й бе неприятно да открие, че стои по-високо от тези брюкселски буржоазки, по-високо като негова почитателка.

В средата на магазина, възкачен на един подиум, с ореол от светлината на прожекторите, които го осветяваха като в телевизионните предавания, на които гостуваше често, Балтазар Балзан раздаваше автографи с усърдно добро настроение. След дванайсет романа и също толкова успехи, той вече не знаеше дали обича да раздава автографи, или не: от една страна, му бе досадно заради монотонността и повторението, от друга, му харесваше да се среща с читателите си. Все пак в последно време умората бе по-силна от желанието за разговори и продължаваше по-скоро по навик, отколкото от желание, защото се намираше в онази трудна точка от кариерата си, когато вече нямаше нужда да подпомага продажбите на книгите си, но се боеше те да не спаднат. Както и качеството… Може би междувременно с последната си творба бе стигнал дотам да напише „излишната книга“, онази, в която няма нищо особено, онази, която не е толкова необходима, колкото другите.

Засега устояваше на заразата на това подозрение, тъй като го изпитваше при всяка нова книга.

Над анонимните лица бе забелязал една красива жена, мулатка, облечена в златисточервеникава коприна, която, встрани от другите, сновеше напред-назад. Макар и вглъбена в телефонния си разговор, тя от време на време хвърляше искрящ поглед към писателя.

— Коя е тя? — попита той отговорника по продажбите.

— Вашето пресаташе за Белгия. Искате ли да ви я представя?

— Да, моля.

Доволен, че прекъсва веригата на подписите за няколко секунди, той задържа ръката, която Флоранс му бе протегнала.

— Аз ще се грижа за вас няколко дни — прошепна тя развълнувана.

— На това се надявам — одобри той с подчертана топлота.

Пръстите на младата жена отговориха положително на натиска на дланта му, искра на съгласие премина през зениците й и Балтазар разбра, че е спечелил — нямаше да прекара нощта сам в хотела.

Развеселен и вече прегладнял за сексуални подвизи, той се обърна към следващата читателка с усмивка на човекоядец и попита с вибриращ глас: