Ерик-Еманюел Шмит - Одет Тулмонд и други истории

Тъкмо бе привършила, когато Руди изхвърча от стаята си, където флиртуваше с новия си приятел, те едва бяха успели да се покрият с по едни гащи и риза, толкова бързаха да съобщят на Одет, че според Интернет Балтазар скоро пак щял да дава автографи в Намюр, недалеч оттам.

— Тъй че ще можеш да му занесеш писмото си!

Балтазар Балзан не пристигна сам в книжарницата в Намюр, тъй като издателят му бе дошъл от Париж, за да поддържа духа му, резултатът, от което бе, че съвсем го депресира.

— Щом издателят ми прекарва няколко дни с мен, значи нещата вървят на много зле — си казваше той.

И наистина, критиците ловуват в глутница като вълците и атаката на Олаф Пимс освободи хайката. Тези, които бяха сдържали ноктите си или безразличието си към Балзан, сега се отприщиха, онези, които никога не бяха чели нищо негово, все пак изразяваха завист към успеха, а други, които нищо не мислеха, също говореха, заради участието в спора.

Балтазар Балзан изглеждаше неспособен да отговори и не приемаше играта. Мразеше нападението и му липсваше агресивност, защото бе станал писател само за да възпява живота, красотата и сложността му. Той можеше да се възмущава, но за големите каузи, а не за своята собствена. Единствената му реакция бе да страда и да чака нещата да се уталожат, противно на издателя му, който искаше да се възползва от медийния взрив.

В Намюр го чакаха читатели, не толкова многобройни като в Брюксел, защото за няколко дни бе станало „липса на вкус“ да харесваш Балтазар Балзан. А той се показа още по-любезен с онези, които бяха приели авантюрата да дойдат при него.

Тъй като не четеше вестници и не гледаше културните предавания, Одет не знаеше за тези вълнения и не можеше да си представи, че любимият й писател преживява толкова мрачни времена. Спретната и облечена не толкова шик, колкото първия път, подкрепяна и от чашата бяло вино, което Руди я бе насилил да изпие в отсрещното кафене, тя се появи тръпнеща пред Балтазар Балзан.

— Добър ден, познахте ли ме?

— Ами… да… Видяхме се… я да видим… миналата година… помогнете ми, де…

Одет никак не бе засегната и се радваше, че той е забравил смехотворното й поведение от предишния вторник, тъй че го освободи от налучкването.

— Не, пошегувах се. Никога не сме се виждали.

— Така помислих и аз, иначе щях да се сетя. С кого имам честта?

— Тулмонд. Одет Тулмонд 5 5 Отново омонимия и игра на думи. — Фамилията на Одет се произнася както изразът tout le monde — всички. Намекът е, че Одет е обикновена, средностатистическа жена. — Бел.пр. .

— Моля?

— Тулмонд е фамилията ми.

Като чу такава смешна фамилия, Балтазар помисли, че тя му се надсмива.

— Шегувате ли се?

— Моля?

Балтазар усети, че е направил гаф и се поправи.

— Да, наистина, оригинално име.

— Не и в моето семейство!

Одет му подаде нова бройка, на която да сложи автограф.

— Може ли да напишете само „За Одет“? Разсеяният Балтазар искаше да се увери, че е чул добре.

— Одет ли?

— Да, родителите ми не са си поплювали.

— Хайде, хайде, Одет е очарователно…

— Отвратително е.

— Не.

— Да!

— Като от роман на Пруст.

— Пру…

— Пруст. „в търсене на изгубеното време“… Одет дьо Креси, жената, в която Суан е влюбен…

— Познавам само пудели, които се казват Одет. Пудели. И аз. Всъщност, когато се отнася до мен, хората веднага забравят това име. Може би, за да го запомнят, трябва да си сложа каишка и да се накъдря?

Той я погледна, за да е сигурен, че е чул добре, и избухна в смях.

Одет се наведе и плъзна към него един плик.

— Вземете, това е за вас. Когато ви говоря, казвам само щуротии, затова ви писах.

Одет побягна сред шумолене на пера.

Когато се облегна в колата, която го връщаше в Париж заедно с издателя му, Балтазар за миг се изкуши да прочете посланието, но като видя кичозната хартия, по която се преплитаха гирлянди от рози и клонки люляк, придържани от трътлести ангели, не го отвори. Да, наистина, Олаф Пимс имаше право — беше писател на касиерките и фризьорките и имаше такива почитатели, каквито заслужаваше. Все пак пъхна писмото във вътрешния джоб на палтото си от камилска вълна.

В Париж го очакваше слизане в ада. Не само че неговата изплъзваща се съпруга, вглъбена в адвокатската си работа, не показа никакво съчувствие към онова, което му се случваше, но разбра и че десетгодишният му син е принуден да се бие в училище с невръстните пръдльовци, които се подиграваха на баща му. Получаваше малко приятелско внимание и никога от литературните среди. Сигурно вината беше негова, защото не се движеше в тях. Затворен в огромния си апартамент на остров Сен-Луи, пред телефона, който не звънеше — и за това бе виновен той, защото не даваше номера си, — разгледа обективно живота си и се усъмни, че го е провалил.