Ерик-Еманюел Шмит - Одет Тулмонд и други истории

Тя зяпна пред Балтазар Балзан, изпит, изтощен, зле избръснат, с пътна чанта в ръка, който трескаво я оглеждаше и размахваше някакъв плик.

— Вие ли написахте това писмо?

Притеснена, Одет помисли, че ще я нахока.

— Да… но…

— Уф, намерих ви.

Одет се втрещи, а той си отдъхна с облекчение.

— Ще ви задам само един въпрос и ми се иска да отговорите.

— Да?

— Обичате ли ме?

— Да.

Тя не се бе поколебала.

За него това бе безценен миг, миг, който вкусваше напълно. Не се замисли за онова, което в тази ситуация можеше да притесни Одет.

А тя потриваше ръце и не смееше да заговори за онова, което занимаваше ума й, но все пак не успя да се стърпи:

— Битите ми белтъци…

— Моля?

— Проблемът ми е, че тъкмо разбивах белтъци на сняг, а пък знаете, белтъците на сняг, ако престоят…

Притеснена, тя направи жест, който показваше как се слягат белтъците на сняг.

Прекалено развълнуван, Балтазар Балзан не бе проследил нещата.

— Всъщност, имам и втори въпрос.

— Да.

— Може ли да го задам?

— Да.

— Наистина ли?

— Да.

Наведе очи към земята и без да успее да овладее погледа си, като виновно дете, попита:

— Може ли да остана при вас няколко дни?

— Моля?

— Отговорете ми само да или не.

Впечатлена, Одет помисли няколко секунди, а след това много естествено възкликна:

— Да. Само че бързо, че белтъците на сняг…

Тя грабна пътната чанта и дръпна Балтазар навътре.

И тъй, без никой в Париж да подозира, Балтазар Балзан се настани в Шарлероа, при Одет Тулмонд, продавачка денем и шивачка на пера нощем.

— Шивачка на пера ли? — попита той една вечер.

— Пришивам пера на костюмите на танцьорките. Нали знаете — ревюта, „Фоли Бержер“, „Казино дьо Пари“, такива работи… с това допълвам доходите си от магазина.

Балтазар откри един живот, противоположен на неговия — без слава и без пари, но щастлив.

Одет имаше една дарба — радостта. Сигурно някъде в нея имаше джазбенд, който свиреше приятни песни и весели мелодии. Никаква трудност не можеше да я отчая. Когато имаше проблем, тя търсеше решение. Тъй като скромността и притеснителността бяха в основата на характера й, тя при никаква ситуация не смяташе, че заслужава нещо повече, и затова не се чувстваше потисната. Тъй че, когато разказа подробно на Балтазар за тухлената кула, в която живееше с други наематели, подпомагани от социалните служби, спомена само боядисаните в пастелни цветове като сладолед през лятото лоджии, украсените с пластмасови цветя балкони, декорираните с макраме, мушката и морски рисунки коридори.

— Когато човек има късмета да живее тук, не му се мести. Оттук излизат само с краката напред в чамов сандък… Този блок е един малък рай.

Добронамерена към цялото човечество, тя живееше в разбирателство с хора, които по определение бяха нейна противоположност, защото не ги съдеше. Тъй че само в своя коридор, тя си другаруваше с една оранжева двойка фламандци, абонирани за изкуствения тен и клубовете за размяна на партньорите, беше посестрима на една суха и категорична служителка в общината, която знаеше всичко за всичко, разменяше си рецепти с една млада наркоманка, вече майка на пет деца, която понякога имаше кризи на гняв и дереше стените, купуваше месото и хляба на господин Вилпуте, немощен пенсионер расист, под претекст, че колкото и дивотии да дрънка, и той е човек.

В семейството проявяваше същата широта на ума — разюзданата хомосексуалност на сина й Руди я тормозеше по-малко от мрачните настроения на Сю Елън, която преживяваше тежък период. Тя кротко се опитваше да помогне на дъщеря си, която я отблъскваше от сутрин до вечер, да й помогне да запази вяра и може би да се раздели с приятеля си, Поло, един темерутест паразит, лаком и смърдящ, когото Руди наричаше „кистата“.

Приеха Балтазар в това тясно жилище, без да го притесняват с въпроси, сякаш бе далечен роднина, на когото дължат гостоприемство. Той не се въздържа и сравни този прием със собственото си поведение — или онова на жена си — когато някои от приятелите им ги молеха да нощуват у тях в Париж. „Ами хотелите са какво са!“ — възкликваше гневно Изабел всеки път, преди да намекне на невъзпитаните, че ще си ходят един другиму по главите и ще бъде неудобно за всички.

Тъй като не го попитаха за това, Балтазар също не си зададе въпроса какво прави тук, още по-малко защо продължава да стои. Доколкото това уточнение му бе спестено, той възвърна силите си, без сам да знае до каква степен това излизане от социалната и културната му рамка го отвежда към началото. Роден от непозната майка, Балтазар бе живял в различни приемни семейства, скромни, съставени от добри хора, които за по няколко години го прибавяха към своите собствени деца. Твърде млад той се бе заклел да „бяга нагоре“ и наблягаше на ученето — истинската му същност май беше интелектуална. Подпомаган от различни стипендии, той научи гръцки, латински, английски, немски и испански, изчете обществените библиотеки, за да получи обща култура, подготви се и влезе в един от най-големите френски университети, „Екол нормал сюпериор“, и добави различни други университетски дипломи. Тези академични подвизи би трябвало да го отведат до някаква конформистка работа — факултетски преподавател или съветник в някой министерски кабинет, — ако междувременно не бе открил таланта си да пише и не бе решил да му се посвети. Интересно, че в романите си не описваше средата, към която принадлежеше, откакто се бе издигнал социално, а онази, в която бе прекарал първите си години, и това вероятно обясняваше хармоничността на творчеството му, всеобщото одобрение на обикновените хора, а сигурно и презрението на интелигенцията. Щом стана член на семейство Тулмонд, той се върна към простичките удоволствия, към лишените от амбиция съждения, към чистото удоволствие да живееш сред топли хора.