Ерик-Еманюел Шмит - Одет Тулмонд и други истории

Тя подаде чаша чай на издателя, като го нападна с гневен поглед.

— А пък вие, господине, трябва повече да защитавате автора си пред парижаните, дето го обиждат и му пускат мухи. Когато човек има щастието да попадне на такова съкровище, той трябва и да се грижи за него. Или пък трябва да си смени професията, господине! Опитайте лимоновия ми кекс, специално го направих!

Ужасен, издателят се подчини. Одет отново се обърна към Изабел Балзан.

— Мислите, че не ви обича ли? Че вече не ви обича? Сигурно и той така си мисли. Но пък аз забелязах едно нещо — той непрекъснато носи снимката ви със себе си.

Трогната от простодушността на Одет, Изабел наведе глава и рече откровено:

— Толкова ме е мамил…

— О, ако смятате, че един мъж не бива да флиртува насам-натам и да души, не е трябвало да си вземате мъж, а куче! И да го държите вързано в колибката.

Подозирах, че лапите на моя Антоан, когото толкова обичах и когото обичам също толкова и след двайсет години, са палували и по други, различни, сигурно по-красиви или просто с друга миризма. Няма значение, той умря в моите ръце. В моите ръце. И ме гледаше. И това е подарък за мен завинаги…

Един миг тя се бори с вълнението, което я обзе, без да го е предвидила, и се насили да продължи:

— Балтазар Балзан ще се върне при вас. Направих каквото можах да ви го постегна, да ви го върна във форма, да се усмихва и да се смее, защото, честно казано, такива мъже — тъй добри, тъй талантливи, тъй несръчни и толкова благородни, човек не може да ги остави да се удавят. След два дни се връщам в Шарлероа и в магазина. Не искам направеното от мен да се затрие.

Балтазар с болка гледаше как Одет публично къса на парчета тяхната любовна връзка. Сърдеше й се и я мразеше, че му причинява това. Струваше му се, че изражението й е объркано, размито и че изглежда луда, но усещаше, че е безполезно да се противопоставя. Щом тя бе разпоредила така, нямаше да се откаже. Преди да си тръгне, той се поразходи сред дюните с Изабел. Нито единият, нито другият бяха сигурни, че ще успеят отново да живеят заедно, но заради Франсоа решиха да опитат.

Докато се връщаха в къщичката на рибаря, ги пресрещна линейка, която раздираше въздуха със своя писък: Одет бе претърпяла сърдечна криза.

Докато животът й висеше на косъм, всички останаха в Бликенблек. Щом от реанимацията потвърдиха, че животът й вече не е застрашен, издателят, Изабел и синът й се върнаха в Париж.

Балтазар уреди удължаването на наема на вилата и се зае да се грижи за Руди и за Сю Елън, като нареди да крият от майка си, че той е останал.

— По-късно… Като се закрепи…

Той всеки ден водеше децата в болницата и ги изчакваше на една пейка сред зелени растения, сред бабки по халати и пациенти, мотаещи се наоколо със системи, закачени на прът.

Най-сетне Одет си възвърна силите, цвета и ума и се изненада, че някой е сложил на шкафчето снимка на Антоан.

— Кой направи това?

Децата признаха, че инициативата е дошла от Балтазар и че той останал в Бликенблек и се грижел за тях като баща.

По вълнението на майка си, по обезумелите кардиологични апарати, по танца на зелените диаграми, децата разбраха, че Балтазар е бил прав да изчака майка им да се оправи, и заподозряха, че първата й криза е била предизвикана от това, че бе отблъснала Балтазар, и сърцето й не бе издържало това.

На другия ден Балтазар влезе развълнуван като петнайсетгодишно момче в стаята на Одет. Подари й два букета.

— А защо два букета?

— Един от мен. И един от Антоан.

— От Антоан ли?

Балтазар седна до леглото и посочи кротко снимката на мъжа й.

— Антоан и аз се сприятелихме. Той ме прие. Смята, че ви обичам достатъчно, за да получа уважението му. Когато ви прилоша, той ми сподели, че се е зарадвал малко прибързано, помислил е, че ще отидете при него. След това се упрекнал, че е мислил така егоистично, и сега заради децата и заради вас се е поуспокоил, че сте по-добре.

— Какво още ви каза?

— Няма да ви хареса…

Балтазар се наведе уважително към нея и прошепна:

— Повери ви на мен…

Трогната и разтърсена до дън душа, Одет захлипа мълчаливо. И въпреки това се опита да се шегува.

— Не ме ли попита за моето мнение?

— Антоан ли? Не. Твърди, че сте дървена глава.

Наведе се още повече и добави с неустоима нежност:

— Отговорих му… че съм съгласен.

Те най-сетне се целунаха.

Кардиологичните апарати веднага затрептяха, някаква аларма се включи и извика персонала на помощ, защото сърцето се бе увлякло.