Ерик-Еманюел Шмит - Одет Тулмонд и други истории

Балтазар отлепи устните си и прошепна, като гледаше Одет:

— Спокойно, Одет, спокойно.

Щом видяха Олга да идва, те потръпнаха от надежда.

Да, Олга не изглеждаше особено благоразположена. Суха, дълга, с изпъкнали под тъмната кожа кости на челюстта и на лактите, тя отначало не погледна жените в къщата. Седна върху продънения сламеник, който й бяха дали, подреди нещата си в дъното на дървения сандък, изслуша надзирателката, която й изкрещя правилника като по морза, обърна глава чак когато й посочиха нужника, а след това, щом онази си тръгна, се изтегна по гръб, изпука пръсти и потъна в съзерцание на почернелите дъски на тавана.

— Видяхте ли косата й? — прошепна Татяна.

Затворничките не схванаха какво намеква.

Новата имаше гъста, къдрава, жилава и твърда грива, която удвояваше големината на главата й. Толкова здраве и живина обикновено са характерни за африканките… А пък Олга, макар и с мургав тен, нямаше нито една негроидна черта и сигурно бе родом от някой град в СССР, щом днес беше в Сибир, в този женски лагер, където режимът пращаше инакомислещите.

— И какво косата й?

— Според мене е кавказка.

— Права си. Понякога кавказките имат на главите си слама.

— Да, ужасна коса.

— О, не! Прекрасна е. Моята е права и тънка, а бих искала такава.

— По-скоро ще умра. Прилича на четина.

— По-скоро на пичи косми!

Последната забележка на Лили бе последвана от къси, бързо сподавени пристъпи на смях.

Татяна смръщи вежди и накара групичката да млъкне, като поясни:

— Тя може да ни донесе решението.

В желанието си да се харесат на Татяна, към която се отнасяха като към шефка, макар тя да бе само затворничка като тях, те се опитаха да се съсредоточат върху онова, което им убягваше — какво решение може да донесе косата на тази непозната в живота им на политически отцепнички, изпратени на насилствено превъзпитание? Тази вечер дебел сняг бе покрил лагера. Навън всичко бе тъмно над фенера, който бурята се силеше да изгаси. Температурата, паднала под нулата, не им помагаше да разсъждават.

— Искаш да кажеш…

— Да. Искам да кажа, че в такава грива могат да се скрият доста неща.

Те млъкнаха респектирани. Една от тях най-сетне се досети:

— Може да е донесла и…

— Да!

Лили, кротка руса жена, която, напук на тежката работа, климата и гадната храна, си оставаше закръгленка като добре поддържано момиче, си позволи да се усъмни.

— Дали се е сетила…

— Защо не?

— Ами аз, преди да дойда тук, никога не бих помислила за това.

— Именно, говоря за нея, не за теб.

Тъй като знаеше, че Татяна винаги ще бъде отгоре, Лили се отказа да покаже обидата си и отново се захвана с подгъва на шаячната си пола.

Чуваше се леденият вой на бурята.

Татяна остави другарките си, мина по пътечката, приближи се до леглото на новата и известно време изчака в долния му край знак, че е била забелязана.

В кюмбето агонизираше мършав пламък.

След няколко минути мълчание без реакция, Татяна се реши да го прекъсне:

— Как се казваш?

Нисък глас отговори „Олга“, а не се видя устните да мърдат.

— За какво си тук?

Нищо не трепна по лицето на Олга. Като по восъчна маска.

— Предполагам, че като всички нас — била си любимата годеница на Сталин и си му омръзнала, така ли е?

Тя смяташе, че е казала нещо смешно, това бяха почти ритуалните думи, с които тук приемаха противничките на сталинската система, но те се плъзнаха по непознатата като камъче по вода.

— Казвам се Татяна. Да ти представя ли другите?

— Имаме време, нали така?

— Със сигурност имаме време… ще прекараме в тази дупка месеци и години, а може би тук и ще си умрем…

— Е, значи имаме време.

В заключение Олга затвори клепачи и се обърна към стената, като предостави за разговор само кокалестите си рамене.

Като разбра, че няма да измъкне нищо повече, Татяна се върна при другите.

— Тази е от твърдите. Това е по-скоро успокоително. Има шанс да…

Потвърдиха с глава — дори Лили — и решиха да чакат.

През следващата седмица новата се задоволяваше с по едно изречение дневно, пък и него трябваше да го теглят с ченгел от устата й. Това поведение подсилваше надеждата на по-отдавнашните затворнички.

— Сигурна съм, че е помислила за това — рече Лили, все по-убедена с всеки изминал час. — Със сигурност е от онзи тип, който би помислил.

Денят носеше съвсем малко виделина, защото оставаше мъждив поради мъглата, а когато тя се разсееше, непробиваем слой от потискащи облаци тежеше над лагера като цяла армия от стражи.