Ерик-Еманюел Шмит - Одет Тулмонд и други истории

Тъй като никой не успяваше да спечели доверието на Олга, те разчитаха, че един душ ще покаже дали новата крие… но беше толкова студено, че вече никой не понечваше да се съблече, невъзможното сушене и малката вероятност да се стоплят ограничаваха хигиената до най-основното, и то извършвано бързешком. Всъщност една дъждовна утрин те откриха колко гъста е гривата на Олга — капките се плъзгаха по нея, без да проникват вътре, беше един вид непромокаема шапка.

— Толкова по-зле — отсъди Татяна — ще трябва да поемем риска.

— Да я питаме?

— Не. Да й покажем.

— Представи си, че е шпионка? И че някой я е изпратил, за да ни постави капан?

— Не е такъв тип — рече Татяна.

— Не, изобщо не е такъв тип — потвърди и Лили, като издърпа един конец от ръкоделието си.

— Точно такъв е! Да играе твърда, мълчалива дивачка, която не се сдушва с никого, не е ли това най-доброто средство да ни накара да й повярваме?

Това разсъждение бе изказала Ирина, изненадвайки другите, изненадвайки и себе си, и се бе стъписала от смислеността на онова, което бе произнесла. Учудена, тя продължи:

— Мисля си, че ако ми дадат задача да шпионирам цяла барака с жени, не бих могла да направя нищо по-добро. Минавам за мълчаливка и самотница, и така с течение на времето привличам хората да споделят. По-умело е, отколкото да се показва сърдечна, нали? Може пък да са ни внедрили най-голямата порта на Съветския съюз.

Изведнъж Лили се почувства толкова убедена, че заби карфицата в месестата част на пръста си. Бликна капка кръв и тя я изгледа с ужас.

— Искам да ме преместят в друга барака, бързо!

Татяна се намеси:

— Добро разсъждение, Ирина, но е само разсъждение. На мен пък интуицията ми говори обратното. Можем да й се доверим, тя е като нас. Даже и по-твърда.

— Да изчакаме. Защото ако ни хванат…

— Права си. Да изчакаме. И най-вече, да се опитаме да я притиснем. Хайде да не й говорим вече. Ако е шпионка, внедрена тук, за да ни следи, ще се изплаши и ще се опита да се сближи с нас. Така при първата стъпка ще ни разкрие тактиката си.

— Добре намислено — одобри Ирина. — Да не й обръщаме внимание и да видим реакцията й.

— Това е ужасно… — въздъхна Лили, като ближеше пръста си, за да ускори зарастването.

В продължение на десет дни нито една от затворничките в барака №13 не заговори Олга. Отначало изглеждаше сякаш не забелязва, а след това, когато осъзна нещата, очите и станаха още по-твърди, сякаш от минерал, но и не опита нищичко, за да разчупи леда на мълчанието. Тя приемаше изолацията.

След обяда жените се скупчиха около Татяна.

— Имаме доказателство, нали? Тя не поддаде.

— Да, направо страшно…

— О, за теб, Лили, всичко е страшно…

— Признайте, че е кошмарно: да бъдеш отхвърлена от една група, да си даваш сметка за това — и да не си мръднеш пръста, за да попречиш да те отхвърлят! Почти нечовешко е… Чудя се дали тази Олга има сърце.

— Кой ти каза, че тя не страда?

Лили спря да шие, с игла, дълбоко забита в плата — не бе помислила за това. Клепките й веднага натежаха от сълзи.

— Ние ли я направихме нещастна?

— Мисля, че тя си дойде нещастна тук, а сега е още по-нещастна.

— Горката! Заради нас…

— Мисля най-вече, че можем да разчитаме на нея.

— Да, права си — провикна се Лили като бършеше сълзи с ръкава си. — Бързо да й се доверим. Много ми е мъчно като помисля, че тя е просто затворничка като нас, а ние увеличаваме мъката и правим живота й невъзможен.

След няколко минути обсъждане жените решиха, че ще поемат риска да разбулят плана си и че Татяна ще поеме инициативата.

След това лагерът потъна в дрямка, навън всичко бе заледено, няколко бързи катерички прошумоляха по снега между бараките.

С лявата си ръка Олга ронеше кора стар хляб, а в другата държеше празната си паничка.

Татяна се приближи.

— Знаеш ли, че имаш право на пакет цигари на всеки два дни?

— Представи си, забелязах и дори ги пуша.

Отговорът се бе изплъзнал от устата на Олга бърз, задъхан, сякаш внезапният завършек на цяла седмица мълчание ускоряваше говора й.

Татяна отбеляза, че въпреки агресивността си Олга бе говорила повече от обикновено. Сигурно й липсваха човешките контакти… тя реши, че може да продължи.

— Тъй като забелязваш всичко, сигурно си видяла, че никоя от нас не пуши. Или пък пушим по малко, само за пред надзирателките.

— Ами… да. Не. Какво искаш да кажеш?

— Не си ли се питала за какво използваме цигарите?

— Аха, ясно, разменяте ги. Това е паричната единица тук. Искаш да ми продадеш ли? Нямам с какво да платя…