Ерик-Еманюел Шмит - Одет Тулмонд и други истории

Правило второ: всяка жена беше длъжна да изпише своите страници без поправки, за да не хаби молива.

Същата вечер това решение предизвика въодушевление, но следващите дни бяха мъчителни. Изправена пред ограничението да събере мисълта си на три листа, всяка от жените страдаше — как да каже всичко на три листа… Как да измисли три листа по същество, три листа завет, които да отбележат най-важното в живота й, в които да остави на децата душата си и ценностите си и с които да им даде знак какъв е бил смисълът на земния й път?

Изпълнението се превърна в мъчение. Всяка вечер от постелките се надигаше плач. Някои вече сън не ги хващаше, а други стенеха в съня си.

Щом почивките по време на работа им позволяха, те се опитваха да разменят по някоя мисъл.

— Аз ще разкажа на дъщеря ми защо съм тук, а не при нея. За да ме разбере тя и може би да ми прости.

— Три листа гузна съвест, за да си оправиш съвестта, наистина ли мислиш, че това е добра идея?

— Аз пък ще разкажа на дъщеря си как срещнах баща й, за да знае тя, че е плод на любовна история.

— Така ли? Тя ще се запита най-вече защо не си продължила любовната история с нея.

— Аз искам да разкажа на трите си дъщери за ражданията им, най-хубавите мигове в живота ми.

— Не е ли твърде кратко? Не мислиш ли, че ще ти се сърдят, задето ограничаваш спомените си с тяхното идване? По-добре да им говориш за след това.

— Искам да им разкажа какво ми се ще да направя за тях.

— Ммм…

Докато си говореха, откриха нещо странно: всички бяха родили дъщери. Съвпадението ги развесели, а след това толкова ги изненада, че се запитаха дали пък нарочно не бяха затворили майките на дъщери заедно в барака №13.

Този миг разсейване не премахна мъчението: какво да пишат?

Всяка вечер Олга размахваше моливчето и питаше гръмовно:

— Коя иска да започне?

И всяка вечер се възцаряваше разсеяно мълчание. Времето осезаемо течеше, както сталактите сълзят от тавана на пещерата. Жените чакаха с наведени глави някоя от тях да извика „аз“ и временно да ги избави от притеснението, но след няколко покашляния и бързи погледи, най-смелите отговаряха, че още мислят.

— Нещо ми се върти… Може би утре…

— Да, и аз така, напредвам, но още не съм сигурна…

Дните вървяха, завихрени в снежна буря или в обков от непокътнат скреж. Затворничките бяха чакали молив две години, а от три месеца никоя не го бе поискала и не го бе приела.

И каква беше изненадата, когато една неделя, след като Олга вдигна молива и произнесе ритуалните думи, Лили бързо отговори:

— Аз го искам, благодаря.

Всички се обърнаха стъписани към русата и пълничка Лили, най-вятърничавата от тях, най-сантименталната, най-малко надарената с воля, накратко, нека го кажем — най-нормалната. Ако трябваше някой да прогнозира коя от затворничките щеше да открие описването на листата, със сигурност Лили щеше да бъде посочена сред най-последните. Първо Татяна, може би Олга или пък Ирина. Но сладникавата и обикновена Лили?

Татяна не се въздържа и изпелтечи:

— Ти… ти сигурна ли си… Лили?

— Мисля, че да.

Нали няма да… задраскваш, да бъркаш… с една дума, да хабиш молива?

— Не, добре го обмислих — ще успея без поправки.

Олга недоверчиво подаде молива на Лили. Докато й го даваше, размени поглед с Татяна, а тя потвърди, че допускат грешка.

През следващите дни жените от барака №13 наблюдаваха Лили всеки път, когато тя отиваше настрани, за да пише, седнала на земята, като редуваше вдишване — очи към тавана — и издишване; раменете й се превиваха, за да скрият от другите знаците, които тя записваше върху хартията.

В сряда тя със задоволство рече:

— Свърших. Кой иска молива?

Унило мълчание последва думите й.

— Кой иска молива?

Нито една жена не посмя да погледне някоя друга. Лили спокойно заключи:

— Добре, оставям го пак в косата на Олга до утре.

Олга само изгрухтя, когато Лили скри молива някъде в гривата й.

Всяка друга на мястото на Лили, някоя не така добра и по-запозната със сложното човешко сърце, би забелязала, че сега жените от бараката я изучаваха с ревност, дори с мъничко омраза. Как така Лили, която бе почти идиот, бе успяла в нещо, в което другите се бяха провалили?

Мина една седмица и всяка вечер предлагаше на всяка жена възможността да преживее отново своя провал.

В края на краищата следващата сряда в полунощ, докато дишането издаваше, че повечето жени спят, Татяна, изтощена да се върти насам-натам в леглото си, тихо пропълзя до леглото на Лили.