Ерик-Еманюел Шмит - Одет Тулмонд и други истории

Срещата им бе напрегната, но тиха, тъй като всеки се стараеше да не нарани другия.

— Върнах се при вас, Одет, защото синът ми се нуждае от уроци. Все още ли давате уроци?

— Какво?

— Уроци по щастие?

Настаниха двамата Балзан в наетата вила, сякаш се подразбираше, че те са там, и ваканцията започна.

Когато животът потече в руслото си, Одет изпита нужда да обясни на Балтазар онези плесници.

— Не искам да спя с вас, защото няма да живея с вас. Само преминавате през живота ми. Влязохте и си тръгнахте.

— Върнах се.

— Отново ще си тръгнете… Не съм глупачка, няма общо бъдеще за Балтазар Балзан, големия парижки писател, и Одет Тулмонд, продавачка в Шарлероа. Твърде късно е. Ако бяхме с по двайсет години по-млади, може би…

— Възрастта няма нищо общо.

— Има. Възрастта означава, че животът ни е по-скоро назад, отколкото напред, че вие сте установен в един живот, а аз в друг. Париж — Шарлероа, с пари — без пари, край на залозите. Пътищата ни могат да се пресекат, но не могат да се слеят.

Балтазар не беше наясно точно какво иска от Одет, но знаеше, че има нужда от нея.

Колкото до останалото, тяхната история не приличаше на никоя друга. Може би тя бе права като го задържаше в стремежа му към баналността на любовната връзка? А може би грешеше… Не си ли забраняваше тя да има тяло? Не си ли бе наложила безсмислено вдовство след смъртта на Антоан?

Той си даде ясно сметка за това една вечер, когато в рибарската къща импровизираха танц. Отдадена на самбата и освободена от музиката, Одет се движеше чувствено, бе грациозна и закачлива и разкриваше сластна женственост, каквато той не бе виждал у нея. През тези минути Балтазар направи няколко стъпки около нея и усети между докосването на рамото и полъха на ханша, че сега лесно би се озовал в леглото с нея.

На лунна светлина тя направи простодушно признание:

— Знаете ли, Балтазар, аз не съм влюбена във вас.

— А?

— Не. Не съм влюбена във вас — обичам ви.

Той прие обяснението й като най-красивото, което някога бе получавал, по-красиво и от онези, които той измисляше в книгите си.

Вместо отговор, той протегна към нея папка в гущерово зелено, в която бе новият роман, който той пишеше, откакто бе дошъл при нея.

— Ще се нарича „Чуждо щастие“. Разказвам за съдбата на няколко персонажа, които търсят щастието и не го намират. Провалят се, защото са наследили или възприели представи за щастието, които не им пасват: пари, власт, изгоден брак, дългокраки любовници, спортни коли, голям апартамент в Париж, планинска хижа в Межев и вила в Сен-Тропе, само клишета. Въпреки успеха си, те не са щастливи, защото живеят нечие друго щастие, щастие според другите. Дължа на вас тази книга. Вижте началото.

На светлината на газената лампа тя погледна заглавната страница, там бе написано „На Дет“.

Почувства се тъй лека, сякаш главата й бе докоснала Луната. Сърцето й за малко да се спука. Тя пое дъх, вдигна ръка към гърдите и промърмори:

— Спокойно, Одет, спокойно.

Макар в полунощ все още да се целуваха по двете страни и да си пожелаваха приятни сънища, Балтазар предвиди, че в двата оставащи дни те логично щяха да станат любовници.

На другия ден го очакваше неприятна изненада. На връщане от една велосипедна екскурзия с Франсоа, Руди и Сю Елън той откри жена си и издателя си търпеливо да чакат в хола.

Щом видя Изабел, веднага надуши мръсен номер, и без малко да й се нахвърли. Задържа го Одет.

— Не я хокайте. Аз и само аз съм причина за това събиране. Седнете и си вземете сладкиш. Домашни са. Отивам да донеса нещо за пиене.

През погледа на Балтазар последвалата сцена бе сюрреалистична. Той бе затънал в някакъв кошмар и му се струваше, че Одет се взема за Мис Марпъл в края на някое разследване — около чай и дребни сладки тя събираше героите от кримката, за да им обясни разследването и да си направи изводите.

— Балтазар Балзан ми даде много чрез книгите си. Никога не съм си мислила, че ще мога да му върна онова, което ми е дал, до момента, когато по силата на обстоятелствата, преди няколко седмици той се приюти при мен. Скоро ще трябва да се върне в Париж, понеже на неговата възраст и с неговата известност човек не започва наново живота си в Шарлероа. А не смее да го направи, защото, първо, се срамува и освен това се страхува.

Тя се обърна към Изабел, която изглеждаше невярваща пред думата „страх“.

— Страх от вас, госпожо! Защо ли? Защото вече не му се възхищавате толкова. Трябва да бъдете горда със съпруга си — той прави щастливи хиляди хора. Може би в навалицата има и дребни секретарки и незначителни служителки като мен, но точно там е въпросът! Успял е да ни развълнува и разтърси, нас, които четем малко и не сме образовани като вас, и това доказва, че има повече талант от другите! Много повече! Защото, знаете ли, госпожо, може би и Олаф Пимс пише чудесни книги, но само докато разбера за какво говори, ми трябва речник и няколко шишенца аспирин. Той е сноб, който се обръща само към хората, които са чели колкото него.