Ерик-Еманюел Шмит - Одет Тулмонд и други истории

Разбира се Изабел, съпругата му, бе красива, но студена, рязка, амбициозна и богата по наследство, много по-навикнала от него да се движи в свят на хищници — нали си бяха позволили взаимно извънбрачни връзки, признак, че двойката им е скрепена повече от социалния цимент, отколкото от любовна връзка? Да, притежаваше такъв дом в сърцето на Париж, че предизвикваше завист, но дали наистина го обичаше? Нищо по стените, по прозорците, по етажерките и канапетата не бе избрано от него, с това се бе занимавал декоратор, в хола се мъдреше един роял, на който никой не свиреше, като смехотворен знак за стандарт, кабинетът му бе замислен така, че да го снимат по списанията, а самият Балтазар предпочиташе да пише в кафенето. Разбра, че живее в декор. Още по-зле — декор, който не беше негов.

За какво си беше дал парите? Да покаже, че е пробил и се е наместил в една класа, от която не произлизаше… Нищо от онова, което притежаваше, не го обогатяваше наистина, макар всичко да показваше, че е богат.

Макар и смътно да си бе давал сметка за всичко, досега още никога не му беше ставало зле от това разцепление, защото спасението на Балтазар бе вярата в собственото му творчество. А пък днес го нападаха… Самият той започна да се съмнява… Дали бе написал поне един свестен роман? Дали ревността бе единствената причина за тези атаки? Ами ако онези, които го съдеха, бяха прави?

Крехък, чувствителен, свикнал да намира своето равновесие в творчеството, той не умееше да го постига в реалния живот. Непоносимо за него беше, че вътрешният спор, който винаги бе водил със себе си — дали имам талант на висотата на онзи, който бих искал да имам? — стана публичен. До такава степен, че една вечер, когато една добра душа му намекна, че жена му честичко се вижда с Олаф Пимс, се опита да се самоубие.

Когато прислужничката филипинка го откри бездиханен, още не беше станало късно. От „Спешна помощ“ успяха да го върнат в съзнание и след няколко дни наблюдение, го настаниха в психиатрична клиника.

Там той се затвори в благотворно мълчание. Вероятно след няколко седмици щеше да отговори на достойните и внимателни психиатри, които се опитваха да го предразположат, ако неочакваното пристигане на жена му не бе променило хода на лечението.

Като чу металическото изщракване на автомобилната ключалка, почти нямаше нужда да се увери през прозореца, че става въпрос именно за Изабел, която паркираше танка си в парка. Той светкавично събра нещата си, грабна палтото, разби вратата, която водеше към външното стълбище, докато се спускаше по стъпалата, провери дали дубликатът от ключовете е у него, скочи в колата на Изабел и отпраши, докато тя се качваше в асансьора.

Той шофира няколко километра напосоки като замаян. Къде да иде? Нямаше значение. Всеки път, когато си представяше как се приютява при някого, се отказваше само при мисълта, че трябваше да обяснява.

Паркира в една отбивка по магистралата, заразклаща прекалено сладкото си кафе, което миришеше на картон от чашката, и тогава забеляза издутината във вътрешния джоб на палтото си от камилска вълна.

Той объркан отвори писмото и въздъхна, щом видя, че лошият вкус по отношение на плика не е бил достатъчен, ами почитателката му бе добавила червено плюшено сърчице, украсено с перца. Започна да чете с крайчеца на окото си, а когато свърши, плачеше.

Изтегнат върху пуснатата седалка в колата, той го прочете двайсет пъти, тъй че го научи наизуст. При всеки прочит го трогваше невинната и топла душа на Одет, а последните думи попиваше като балсам.

Когато един ден, възможно най-късно, отидете в Рая, Господ ще се приближи до вас и ще ви каже: Има сума ти хора, които искат да ви благодарят за доброто, което сте сторил на земята, господин Балзан. И сред тези милиони хора ще бъде и Одет Тулмонд. Одет Тулмонд, която, простете, бе твърде нетърпелива, за да чака този миг.

Когато усети, че е изчерпал успокояващия им ефект, той запали мотора и реши да иде при авторката на тези страници.

Тази вечер Одет Тулмонд приготвяше бити на пара белтъци, любимия десерт на кръвожадната Сю Елън, дъщеря й, в следпубертетна възраст и със скоби на зъбите, която се развяваше от интервю за работа на интервю за работа, без да получи нито едно предложение. Разбиваше белтъците и си тананикаше, когато на входната врата се звънна. Недоволна, че я прекъсват по време на деликатна операция, Одет бързешком избърса ръце, не си направи труда да прикрие простия найлонов комбинезон, който носеше, защото бе убедена, че е някоя съседка от етажа, и отвори.